— Не можем да сме сигурни, че наистина ще ни изпитат толкова скоро. Мириън каза, че според нея сме близо, само преди два дни.
Сюан изсумтя. Шумно. Още докато беше новачка, Сестрите бяха поогладили езика й, силно намирисващ на пристанищния жаргон и често пъти груб като него, но така и не бяха успели да махнат ръбчетата съвсем. И толкова по-добре. Ръбчетата си бяха част от самата Сюан.
— Когато Мириън каже, че си близо, те изпитват най-много до месец, и ти го знаеш, Моарейн. Ще се упражняваме.
Моарейн въздъхна. Всъщност не вярваше, че ще може да заспи, не и сега, но също така се съмняваше, че ще може да се съсредоточи добре. Упражняването изискваше съсредоточение.
— Добре, Сюан.
Втората изненада, след като се сприятелиха, бе в осъзнаването, че между двете рибарската щерка водеше, а благородничката я следваше. Разбира се, санът във външния свят не носеше никакви права в Кулата. Имало беше две дъщери на просяци, издигнали се до Амирлинския трон, както и дъщери на търговци, на селяци и занаятчии, в това число три дъщери на обущари, но само една дъщеря на владетел. Освен това Моарейн беше научена да преценява хората по способностите им много преди да напусне дома си. Особено в Слънчевия дворец човек започваше да се учи на това още преди да се е научил да ходи. Сюан просто беше родена да води. И изглеждаше смайващо естествено да вървиш натам, накъдето те поведе.
— Обзалагам се, че ще си в Съвета на Кулата преди да си носила шала и сто години, и ще станеш Амирлин след не повече от още петдесет — заяви тя не за първи път. Което предизвика същата реакция, както винаги.
— О, не ми пожелавай злото — отвърна намръщено Сюан. — Възнамерявам да видя широкия свят. Може би части от него, които не е виждала никоя друга Сестра. Често съм гледала корабите в Тийр, пълни с товари коприна и слонова кост от Шара, и съм се чудила дали на някой от екипажите му е стискало да се промъкне извън търговските пристани. Аз бих го направила. — По решителност физиономията й не отстъпваше на тази на Тамра. — Веднъж баща ми откара лодката надолу по реката чак до Морето на бурите и аз едва успявах да тегля мрежата — зяпах на юг и се чудех какво ли има отвъд хоризонта. Ще го видя един ден. И Аритския океан. Кой знае какво се простира на запад от Аритския океан? Странни земи със странни обичаи. Може би градове, големи като Тар Валон, и планини, по-високи от Гръбнака на света. Само си помисли, Моарейн. Само си помисли!
Моарейн потисна усмивката си. Сюан наистина проявяваше прекалена трескавост около приключенията, за които копнееше, макар никога да не ги наричаше така. Приключенията ставаха в разказите и книгите, не в живота, както щеше да изтъкне Сюан на всеки, използвал тази дума. Несъмнено беше обаче, че след като си получеше шала, щеше да се изстреля нанякъде като стрела от тетивата на лък. И тогава щяха да се виждат веднъж на десет години или повече. Това я натъжи, но не хранеше никакво съмнение, че и нейните предсказания ще се сбъднат. Не беше нужно Прорицателство. Не. Просто мислеше в грешна посока.
Щом завиха на следващия ъгъл и закрачиха по тясната мраморна стълба, водеща надолу, Сюан престана да се мръщи и взе да попоглежда косо към Моарейн. Подовите плочки тук бяха яркозелени, пътеката тъмножълта, а белите стени бяха голи. Стойките на лампите в тази част на Кулата не бяха позлатени — тя се използваше повече от слугите, отколкото от Сестри.
— Опитваш се да смениш темата, нали? — изведнъж наруши мълчанието Сюан.
— Коя тема? — попита Моарейн полу на смях. — Упражнението или закуската?
— Знаеш коя тема, Моарейн. Какво мислиш за това?
Смешното мехурче се пукна. Нямаше нужда да пита какво е „това“. Точно това, за което тя самата не искаше да мисли. „Роден е отново“. Сякаш чуваше гласа на Гитара в главата си. „Дракона поема първия си дъх“… Този път треперенето й нямаше нищо общо със студа.
Вече над три хиляди години светът бе очаквал да се сбъднат Пророчествата за Дракона. Те плашеха всички, но пък всички знаеха, че са единствената надежда за света. И сега предстоеше да се роди едно момченце — много скоро, може би още докато Гитара го беше изрекла, — за да доведе Пророчествата до техния свършек. Щеше да се роди на склоновете на Драконовата планина, прероден точно там, където разправяха, че е умрял мъжът, който бил някога Дракона. Преди повече от три хиляди години Тъмния почти се измъкнал от затвора си и излязъл в света човешки, като предизвикал Войната на Сянката, която свършила чак с Разрушението на света. Всичко било унищожено, земният лик се променил, а човечеството се свело до дрипави останки бежанци. Изминали столетия, докато простата борба за оцеляване отстъпила отново на градежа на градове и държави. Рождението на отрока означаваше, че Тъмния отново ще излезе на свобода, защото детето щеше да се роди, за да се възправи срещу Тъмния в Тармон Гай-дон, Последната битка. На неговите плещи щеше да падне съдбата на света. Пророчествата твърдяха, че той е единственият шанс. Не казваха, че ще победи.