Епилог
Следващото утро завари Айездайшар потънал в траур, бели знамена се вееха по всички кули, слугите носеха бели ленти, вързани на ръцете им. Мълвата из града вече говореше за поличби, предрекли смъртите, за комети в нощта и за пламъци в небето. Хората умееха да пречупват онова, което са видели, до познатото им или до онова, което им се иска да вярват. Изчезването на един войник и дори на една Айез Седай остана незабелязано покрай дълбоката скръб, от която и силни иначе мъже ридаеха по коридорите.
На връщане, след като унищожи вещите на Мириън — след напразното усилие да намери някакви податки за Черни сестри, — Моарейн предпазливо отстъпи път на Едейн Арел, която се плъзгаше по коридора, облечена в дълга бяла рокля и с късо подрязана коса. Шепнеха, че е решила да се оттегли от света. Според Моарейн вече го беше направила. Невиждащите й очи изглеждаха пусти и състарени. На Моарейн й напомняха донякъде за очите на дъщеря й — същото отчаяние и съзнание, че смъртта идва.
Когато влезе в покоите си, Сюан скочи от стола, на който седеше. Сякаш бяха минали няколко недели, откакто я бе видяла за последен път.
— Изглеждаш все едно, че си бръкнала в кладенеца със стръвта и си напипала острозъбка — изръмжа Сюан. — Какво пък, това не ме изненадва. Винаги съм мразила траурите, когато познавам хората. Все едно, можем да тръгнем, когато станеш готова. Раиен се е родил в една ферма почти на две мили от Драконовата планина. Мириън не се е мяркала около него до тази сутрин. Не допускам, че ще му навреди заради едното подозрение, дори да е Черна.
Не беше той. Странно, Моарейн като че ли през цялото време го беше очаквала.
— Мириън няма да навреди повече на никого, Сюан. И си напрегни сега малко ума да ми решиш една главоблъсканица. — Седна и почна от края, и продължи по-накратко назад, въпреки ахканията на Сюан и настояванията й за повече подробности. Все едно че го преживяваше наново. Изпита облекчение чак когато стигна до онова, което бе предизвикало сблъсъка. — Тя най-много искаше да убие Дирик, Сюан. Него го уби пръв. И се опита да убие Лан.
— Пълна лудост — изръмжа Сюан. — Какво може да свързва едно осемгодишно момче с такъв безсърдечен риболъв като Лан?
— Късметът. Дирик бе преживял едно падане, което е можело да го убие, а всички твърдят, че Лан е човекът с най-голям късмет между живите, иначе Погибелта е щяла да го убие отдавна. Тук има някакъв модел, но този модел ми изглежда безумен. Навярно дори твоят ковач се вписва в него. И Джоузеф Наджима в Канлуум, знам ли. Той също беше с късмет. Разгадай ми го, ако можеш. Смятам, че е важно, но не мога да разбера защо.
Сюан закрачи из стаята; подритваше полите си, потриваше брадичката си и мърмореше за „мъже с късмет“ и „ковачът изведнъж се издигнал“, и разни други неща, които Моарейн не можа да схване. Изведнъж се закова на място и каза:
— Тя изобщо не се е доближавала до Раиен, Моарейн. Черната Аджа знае, че Дракона е прероден, но не знаят кога, проклетниците! Може би Тамра все пак е успяла да го затаи, а може да са били твърде груби и да е умряла, преди да го изтръгнат от устата й. Това трябва да е! — Възбудата й премина в ужас. — Светлина! Те убиват всяко момче или мъж, който би могъл да се окаже способен да прелива! О, да ме изгори дано, хиляди може да загинат, Моарейн. Десетки хиляди!
Изглеждаше ужасно логично. Мъжете, способни да преливат, рядко разбираха какво вършат, поне в началото. Отначало те просто създаваха впечатлението, че имат късмет. Събитията ги облагодетелстваха и, също като онзи ковач, те съвсем внезапно се издигаха до високо положение. Сюан беше права. Черните сестри бяха започнали масово клане.
— Но не знаят, че трябва да търсят бебе — каза Моарейн. Толкова твърда, колкото трябваше да бъде. — Едно невръстно дете няма да покаже никакви признаци. Разполагаме с повече време, отколкото мислехме. Не толкова, че да се отпуснем обаче. Всяка Сестра може да е Черна. Според мен Кацуан е такава. Знаят, че и други търсят. Ако някоя от търсачките на Тамра намери детето и те го намерят с нея, или ако решат да разпитат някоя от тях, вместо да я убият при първата възможност… — Сюан я беше зяпнала. — Задачата все още стои пред нас — заяви Моарейн.
— Знам — бавно отвърна Сюан. — Просто изобщо не мислех, че… Какво пък, има ли работа, мяташ мрежата или кормиш рибата. — Но в гласа й липсваше обичайната сила. — Можем да тръгнем за Арафел още преди пладне.
— Ти се връщаш в Кулата — заяви Моарейн. Заедно нямаше да търсят по-бързо, отколкото можеха сами, а след като трябваше да се разделят, какво по-добро място можеше да се намери за Сюан, освен да работи за Цеталия Деларме и да вижда донесенията на всички очи и уши на Синята Аджа? Докато Моарейн търсеше момчето, Сюан щеше да може да научава какво става във всяка страна, а след като знаеше какво да търси, щеше да забелязва всяка следа от Черната Аджа или Преродения Дракон. Сюан наистина можеше да разбере здравата логика, когато й я изтъкнеш, въпреки че този път й струваше известно усилие, а когато най-сетне се съгласи, само дето не захленчи.