Окачи чантичката на едното си рамо, награби обшитото с кожа наметало и изхвърча навън тъкмо навреме, за да види как Мейдани и Брендас ситнят по коридора, извеждащ от галерията, с пърхащите зад тях наметала. Сюан я чакаше нетърпеливо, също с чантичка на рамото и с наметало; сините й очи святкаха възбудено. Не беше единствената, оказала се изненадана в последния момент. В другия край на галерията Катерин Алрудин надникна от стаичката си и зарева с цяло гърло Карлиня бързо да й върнела комплектчето за шиене, след което се шмугна вътре, без да дочака отговор.
— Аланна, Притале, може ли някоя от вас да ми заеме чисти чорапи? — извика една Посветена отдолу.
— Вчера ти заех един чифт, Едесина — отвърнаха й отгоре.
Из целия кладенец се тръшкаха врати, жени изхвърчаха навън и крещяха било на Темайле, или на Десандре, на Коландра или на Атуан, или на още десетки други, да им върнат тази или онази заета вещ, или пък нещо да им заемат. Една Сестра да се завъртеше, щеше всичките да ги пече на бавен огън заради тази какофония.
— Какво толкова те забави, Моарейн? — каза без дъх Сюан. — Хайде, че да не ни оставят. — И закрачи отривисто, сякаш наистина си мислеше, че стражите ще тръгнат сами, ако закъснеят. Което беше невъзможно, разбира се, но Моарейн също не се помая. Нямаше да си влачи краката при такава възможност да напусне града. Особено при тази възможност.
Слънцето все още беше далече от половината път до зенита. По небето се търкаляха кълбести тъмносиви облаци. Днес като едното нищо можеше да завали сняг. А това ни най-малко нямаше да улесни задачата, която им предстоеше. Виж, вървенето тук беше лесно, защото широката, покрита с чакъл пътека през дърветата, водеща към Западната конюшня отвъд крилото на Кулата с квартирите на Посветените, беше разчистена. Не за удобство на Посветените естествено; повечето Сестри държаха конете си в Западната конюшня и работниците разчистваха тази пътека с гребла по два-три пъти на ден, ако се наложеше.
Самата конюшня заемаше три дълги етажа от сив камък — бе по-голяма от главните конюшни на Слънчевия дворец, широкият павиран двор пред нея гъмжеше от облечени в груби палта коняри, оседлани коне и увенчани с шлемове стражи от Гвардията на Кулата, с техните стоманени нагръдници върху почти черните им палта и също толкова тъмни плащове, извезани на дясната гръд с бялата капка на Пламъка на Тар Валон. Табардите със седемцветните ивици върху бронята отличаваха тук-там знаменосците, както и единствения офицер. Брендас и Мейдани тъкмо се качваха на седлата, а половин дузина други Посветени, загърнати в наметалата си, в изпъната колона вече поемаха към Портата на залеза, обкръжени от своите стражи. За миг Моарейн изпита раздразнение, че толкова много са изпреварили нея и Сюан. Нищо ли не си бяха взели, че да са толкова бързи? Ама те пък не знаеха какво търсят. Това отново повиши духа й.
Запробива си с лакти път през тълпата и намери дорестата си кобилка — юздите държеше длъгнеста конярка с неодобрително изражение на тясното лице. Най-вероятно се мръщеше, че някаква си Посветена си позволява да има свой кон. Малцина имаха — повечето просто не можеха да си позволят да поддържат кон, пък и възможностите да яздиш извън терена на Кулата бяха нищожни — но Моарейн се беше купила Стрела, за да отпразнува спечелването на пръстена. Акт на суетна показност, за който беше почти сигурна, че можеше да я отпрати на малка разходка до кабинета на Мириън. Но въпреки това не съжаляваше за покупката. Кобилата не беше висока, защото тя мразеше да прилича на дете, както ставаше, щом яхнеше високи животни, но въпреки това можеше да продължи да препуска след като и по-едри от нея коне се уморяха. Бърз кон — добре, но издръжлив — още по-добре. Стрела беше и двете. Виж, това като се разбра, наистина й спечели визита при Наставницата на новачките. Сестрите не гледаха добре на Посветена, рискуваща да си счупи врата. Ама никак.