Знаменосецът въздъхна шумно и най-после извърна глава към Сюан.
— Вече ми казаха да ви заведа на западния бряг… — Замълча сякаш се замисли с каква титла да се обърне към нея. Стражите рядко имаха повод да говорят с Посветени. Явно не му хрумна нищо, защото продължи без никакви титли и с по-твърд тон: — Обаче не искам някоя от вас да се натърти, тъй че ще стоите вътре в кръга, чу ли? Е, сега се върни отзад. Или ще спрем ей тука, докато не го направиш.
Сюан стисна челюсти и изостана при Моарейн.
Моарейн се озърна бързо да се увери, че никой от войниците няма да я подслуша, и прошепна:
— Не можеш да си мислиш, че ще сме точно ние, Сюан. — Вярно, че и тя се надяваше, но това си беше реалният живот, а не някоя приказка на веселчун. — Та той може все още да не се е родил.
— Шансът ни е колкото на всички други — измърмори Сюан. — По-голям, защото ние знаем какво всъщност търсим. — Не беше спряла да гледа навъсено знаменосеца. — Като си обвържа Стражник, първо ще го науча да прави каквото му се каже.
— Стелер ли мислиш да обвържеш? — попита невинно Моарейн и Сюан я зяпна с такова стъписване и ужас, че тя едва не се изсмя. Но в същото време Сюан едва не падна от коня, а това съвсем не беше за смях.
След като минаха през обкованата с желязо Порта на залеза с позлатените залязващи слънца, дали името й, забити високо в дървените греди, бързо се разбра, че завиват на югозапад по настланите с камък улици към Портата на Алиндер. Към града имаше много водни порти, през които можеха да влизат малки лодки, и, разбира се, имаше ги и Северния и Южния пристан за речни кораби, но само шест порти на мостове. Портата на Алиндер беше най-южната от трите на запад и не беше добър знак, че ще се приближат до Драконовата планина, но Моарейн не мислеше, че Стелер ще позволи да го отклонят. „Търпи това, което не можеш да промениш“, каза си кисело тя. Сюан сигурно беше готова да задъвче пирони.
Сюан обаче гледаше мълчаливо в гърба на Стелер. Вече не сърдито и навъсено, само го гледаше, замислено, точно както правеше с главоблъсканиците, които толкова обичаше, от най-побъркващо заплетените, с така здраво напасваните парчета, че сякаш никога не биха могли да се разпаднат. Само че за Сюан винаги се разпадаха. И главоблъсканиците с думи също така, както и с числа. Сюан виждаше модела там, където никой друг не можеше да го види. Сега беше до такава степен погълната от знаменосеца, че дори яздеше с известна лекота, ако не и с вещина. Най-малкото, не изглеждаше готова да се катурне на всяка крачка.
Навярно щеше да измисли начин да го отклони, но самата Моарейн се отдаде на удоволствието от ездата през града. Дори на Посветените не им позволяваха всеки ден да излизат извън терена на Кулата, в края на краищата, а Тар Валон беше най-големият град, най-величественият град в познатия свят. Сигурно и в целия свят. Островът беше дълъг близо десет мили и като се изключеха обществените паркове и частните градини — и Огиерската дъбрава, разбира се — градът покриваше всяка стъпка от тях.
Улиците, по които яздеха, бяха широки и дълги, почистени от снега и всички сякаш бяха пълни и препълнени с хора, най-вече пешеходци, въпреки че през тълпата се промушваха носилки и паланкини. В това гъсто човешко гъмжило беше по-лесно да вървиш пеш, отколкото да яздиш, и само най-гордите и най-упоритите бяха на коне — тайренска благородничка с вдървен врат и висока дантелена яка, с антуража й от слуги и охрана, няколко кандорски търговци с мрачни погледи и със сребърни вериги през гърдите, няколко групички пъстро облечени мурандийски контета със завити нагоре мустаци, чието място трябваше да е навън, при боевете. „Или пък тези, които ги чака дълъг път“, добави тя наум при поредното си напразно усилие да покрие краката си и се намръщи на салдееца с дръпнатите очи, търговец или занаятчия някакъв, с грубо вълнено палто, който ги оглеждаше разнежено и доста неприкрито. Светлина! Мъжете като че ли никога не можеха да разберат, или не ги интересуваше, кога една жена иска да я гледат и кога — не. Тъй или иначе, Стелер и войниците му успяха да им отворят пътя напред — никой не искаше да се пречка на пътя на осем въоръжени гвардейци на Кулата. Да, това им правеше път през тълпата. Съмняваше се, че някой из тълпата ще знае, че една обшита със седемте цвята бяла рокля означава посветена на Бялата кула. Хората, които идваха в Тар Валон, стояха настрана от Кулата, освен ако нямаха работа там.
Сред тази тълпа като че ли имаше представители на всички страни. „Светът идва в Тар Валон“, гласеше поговорката. Тарабонци от далечния запад, с була, които покриваха лицата им до очите и достатъчно прозрачни, за да се виждат под тях дебелите им мустаци, търкаха рамо с моряци, облечени в кожени елеци и боси дори и в този студ, от речните кораби, порещи Еринин. Мъж от Граничните земи в плетена ризница мина покрай тях, подкарал в обратната посока — шиенарец с каменно лице, с увенчания му с полумесец шлем, увиснал от седлото, и с обръсната глава, освен кичура на темето. Явно беше някой пратеник, тръгнал за Кулата, и Моарейн за миг си помисли дали да не го спре. Но той нямаше да разкрие посланието си на нея, пък и щеше да й се наложи да си пробива път през стражите на Стелер. Светлина, колко мразеше да не знае нещо!