Мяркаха се облечени в тъмни дрехи кайриенци — човек можеше да ги отличи лесно, защото бяха по-ниски и по-светлолики от почти всички останали; мъже от Алтара в тежко извезани палта, жени от Алтара, стиснали наметалата си, яркочервени, зелени или жълти, да закрият голото под роклите им с дълбоките деколтета от ледения въздух, и скромно облечени андорци, които крачеха така, сякаш не знаеха къде точно отиват, но се канеха да стигнат там колкото може по-скоро. Андорците винаги се съсредоточаваха само върху едно нещо; упорити хора бяха и горди, и им липсваше въображение. Няколко доманки с натруфени наметала — търговки, несъмнено, повечето домански жени, които се виждаха извън страната им, бяха такива — си купуваха топли месеници от количката на баничаря, а близо до тях някакъв арафелец с палто с нашарени с червени ивици ръкави, с черна коса, поклащаща се на гърба му на две плитки, украсени със сребърни звънчета, ръкомахаше и спореше за нещо с дебел иллианец, който, изглежда, се интересуваше повече как да загърне телесата си в ярко извезания си плащ. Зърна дори някакъв тип с кожа черна като въглен, който можеше да е от Морския народ, макар че някои тайренци бяха също толкова черни. Ръцете му бяха скрити под опърпаното наметало, докато ситнеше из тълпата, тъй че не можа да види дали са татуирани.
При толкова много хора се вдигаше глъч дори само от обикновеното говорене, но към него се добавяше шумът от фургони и коли, скърцането на зле смазаните оси, тропотът на копитата и стърженето на обшитите със стомана колелета по каменната настилка. Коларите и водачите на фургони викаха на хората да им отворят път и те го правеха с неохота, улични търговци подвикваха — хвалеха панделките, иглениците, печените си ядки и още десетки неща на количките и подносите си. Напук на студа, жонгльори и акробати играеха за пари по уличните кръстовища, мъже и жени с шапки, поставени пред тях за дребни монети, свиреха на флейти, на гайди или на лютни, дюкянджии стояха пред отворените си дюкяни и хвалеха на висок глас колко много по-добра е тяхната стока от тази на другите. Улични чистачи с метли, гребла и колички зачистваха онова, което оставяха конете, и всякакъв друг боклук също така, като подвикваха:
— Отворете път за чисти обуща! Отворете път, ако искате да са ви чисти обущата!
Беше толкова… обичайно. Никой като че ли не забелязваше тежката миризма на лютив дим, надвиснала във въздуха. Някаква си битка извън Тар Валон не можеше да повлияе на това, което ставаше зад стените на Тар Валон. Навярно дори война нямаше да може. Но човек можеше да види същото и в Кайриен, макар и не в същите количества или в такова разнообразие. Всъщност самият Тар Валон правеше града различен от всички други.
Бялата кула се издигаше от центъра на града — дебел костенобял стълб, с височина сто разтега, видим от мили разстояние. Това бе първото, което виждаше всеки, който се приближаваше към града, много преди да може да види самия град. Центърът на властта на Айез Седай, само това беше достатъчно, за да отличи Тар Валон, но и други, по-малки кули се издигаха из града. И не само остри шпилове, а и спирални, и с канелюри, някои от тях толкова близо една до друга, че се свързваха с мостове на сто стъпки във въздуха, или на двеста, или още по-високо. Дори безвърхите кули на Кайриен не можеха да се сравнят с тях. Всеки площад си имаше фонтан или някакъв паметник в центъра, или огромна статуя, някои върху постаменти, високи цели петдесет стъпки, ала самите сгради бяха по-величествени от повечето паметници в други градове. Около внушителните като палати домове на богати търговци и банкери, с техните кули и куполи, и оградени с колони портици — претъпкани дюкяни и странноприемници, кръчми и конюшни, жилищни постройки и домове на обикновеното гражданство, но дори и те бяха украсени с изваяния и фризове, подходящи за дворци. Немалко от тях можеха да минат за дворци. Почти всички бяха огиерска направа, а огиерите строяха за красота. Още по-удивителни бяха постройките, пръснати из целия град, срещащи се по половин дузина на всяка улица, където на огиерските зидари им беше дадена пълна свобода. Една триетажна банка наподобяваше полет на ято златомраморни птици, докато сградата на Кандорската търговска гилдия като че ли изобразяваше коне, препускащи в морска вълна, или може би морска вълна, превръщаща се в конски табун, а един много голям хан, носещ името „Синята котка“, строго наподобяваше точно това — синя котка, свила се на кълбо за сън. Големият рибен пазар, най-големият в града, сякаш наистина беше ято огромни риби, зелени, червени, сини и пъстри. Други градове също се гордееха с огиерски постройки, но нищо не можеше да се сравни с това, което притежаваше Тар Валон.