— Ако не са, какво търсят тука тогаз? — отвърна кисело Букама. Изненадващо. Имаше навика да роптае, но все за несъществени неща, или за нещо, което може да се очаква в бъдеще. Никога за настоящето.
— Дадох думата си, че ще остана до края — промълви Лан.
Букама се почеса по носа. Сумтенето му този път можеше да мине за израз на срам, но беше трудно да се каже. Друг от уроците му гласеше, че думата ти или тежи като клетва под Светлината, или не струва пет пари.
Айилците наистина се бяха изсипали като орда Мраколюбци през огромната планинска верига, наречена „Гръбнака на света“. Бяха опожарили големия град Кайриен, опустошили бяха държавата Кайриен и през следващите две години с боеве бяха прегазили Тийр, а сетне и Андор, за да стигнат в тези полета на смъртта край внушителния островен град Тар Валон. През всичките тези години, откакто сегашните държави се бяха оформили от някогашната империя на Артур Ястребовото крило, айилците никога не бяха излизали от пустинята, наречена „Айилската пустош“. Възможно беше да са извършвали нашествия преди това; човек не можеше да е сигурен, освен навярно Айез Седай в Тар Валон, но както ставаше повечето пъти с жените от Бялата кула, и да знаеха, не казваха нищо. Всичко, което Айез Седай знаеха, го таяха за себе си и само когато те решаха, го пускаха навън на капчици. Ала в света извън границите на Тар Валон мнозина съзираха в ставащото някакъв шаблон. Хиляда години бяха изтекли от Разрушението на света и Тролокските войни, или поне така твърдяха повечето историци. Тези войни бяха унищожили съществуващите дотогава държави и никой не хранеше съмнение, че зад тях е стояла ръката на Тъмния, затворен или не, също толкова сигурно, колкото и че същата тази ръка беше стояла зад Войната на Сянката, и зад Разрушението, както и зад края на Легендарния век. Хиляда години от Тролокските войни, докато Ястребовото крило съгради империя, а тя също беше унищожена след смъртта му, в Стогодишната война. Някои историци твърдяха, че и в тази война виждат ръката на Тъмния. И ето, че сега, близо хиляда години след рухването на империята на Артур Ястребовото крило, нахлуха айилците, за да палят и избиват. Нямаше начин да не е шаблон. Със сигурност Тъмния трябваше да ги е насочил. Лан изобщо нямаше да дойде на юг, ако не бе повярвал в това. Вече не вярваше. Но беше дал думата си.
Размърда пръсти в ботушите си. Макар и да не беше чак такъв студ, на какъвто бе привикнал, мразът се впиваше в стъпалата, ако постоиш дълго на едно място в снега.
— Да повървим — рече той. — Сигурен съм, че ще се наложи да разбудя още десетина души, ако не и двайсет.
Ала преди да са направили и стъпка, един звук накара и двамата да настръхнат: пръхтене на кон, газещ в снега. Десницата на Лан посегна за дръжката на меча и той несъзнателно разхлаби острието в ножницата. Откъм Букама също се чу тихото изскърцване на стомана в кожа. Не се опасяваха от атака — айилците яхаха коне само при голяма необходимост, и то с крайна неохота. Но самотният конник в този късен час трябваше да е вестоносец, а вестоносците рядко носеха добри вести. Особено нощем.
Конят и ездачът му скоро изплуваха в мрака, водени от мършав мъж — някой от часовоите, ако се съдеше по конния лък в ръката му. Конят беше с изящна шия — личеше добрата тайренска порода, а ездачът също явно беше от Тийр. Преди всичко, вятърът донасяше от него аромата на роза от мазилата, лъснали козешката му брада, а само тайренците бяха толкова глупави, че да се мажат с благовония, сякаш айилците нямаха носове. Освен това никой друг не носеше шлемове с висок гребен и периферия, криеща лицето в сянка. Бялото късо перо на шлема показваше, че е офицер — странен избор за вестоносец, — макар и офицер с нисък ранг. Беше се присвил в седлото и се беше загърнал плътно в наметалото си. Като че ли трепереше. Тийр се намираше далече на юг и не се помнеше и една снежинка да е превалявала някога на морския бряг. Лан така и не можа да го повярва, каквото и да беше прочел, докато не видя Тийр с очите си.
— Ето го, милорд — каза дрезгаво постовият — салдеец с прошарена коса, казваше се Раким. Беше придобил този глас преди година, заедно с раздрания белег, който обичаше да показва, като се напиеше, от забила се в гърлото му айилска стрела. Раким се смяташе за щастлив, че е оживял след тази рана, и с право. За жалост, също така вярваше, че щом е излъгал веднъж смъртта, ще го прави все така и занапред. Рискуваше и дори когато не беше пиян, все се хвалеше с късмета си, което си беше пълна глупост. Нямаше смисъл да дразни човек съдбата.