Една от направените от огиери сграда беше заградена със скеле, което скриваше формата й, тъй че Моарейн можа да види само зелен и бял камък, както и че сякаш всичко беше на кривини, а по дървените платформи се движеха огиерски каменоделци — някои вдигаха големи късове бял камък на дълъг дървен кран, стърчащ над улицата. Дори огиерската работа се нуждаеше от ремонт от време на време, а никой човешки зидар не можеше да уподоби изкуството им. Да се види огиер беше рядкост обаче. Един от тях стоеше на улицата под широката стълба, водеща към първата платформа, с дълго черно палто и с дебело хартиено руло под мишницата. Планове несъмнено. Можеше да го вземеш за човек, ако примижиш. И ако пренебрегнеш факта, че огромните му очи бяха на равнището на нейните, когато се изравни с него, яхнала коня. Това, както и дългите, обрасли с туфи косми уши, които се подаваха изпод косата му, и носът, широк почти колкото лицето му, както и устата, която едва ли не разполовяваше въпросното лице. Тя му кимна официално от седлото и той отвърна на поздрава й със същото достолепие, поглаждайки тясната брада, провиснала на гърдите му. Ала ушите му помръднаха и й се стори, че видя да се ухилва, докато се обръщаше да се качи по стълбата. Всеки огиер, дошъл в Тар Валон, щеше да познае роклята на Посветена, щом я видеше.
Изчервена, тя хвърли кос поглед да види дали Сюан е забелязала, но приятелката й все така оглеждаше замислено Стелер. Можеше и да не е забелязала огиера. Е, Сюан можеше много да се вглъби в своите главоблъсканици, но да пропусне да види огиер?
Близо час след като напуснаха Кулата, стигнаха до Портата на Алиндер, която беше достатъчно широка, за да могат да преминат в редица пет или шест фургона, без да се сбутат, и фланкирана с две високи кули със зъбери. Кули имаше навсякъде по високите бели крепостни стени на града, щръкнали над реката, но никои от тях не бяха толкова високи, колкото мостовите кули. Грамадните, обковани с бронз крила на портата бяха отворени широко, но стражите горе на порталните кули пазеха зорко, готови всеки момент да извикат да завъртят железните макари и да ги затворят, а двайсетина мъже стояха край пътя, стиснали алебарди, и държаха под око малцината преминаващи. Двете със Сюан и ескортът им привлякоха погледите им като магнит железни стружки. Или роклите с ивиците, по-скоро. Никой обаче нищо не каза за това, че Посветени напускат града, което предполагаше, че през тази порта вече е излязла друга група. За разлика от многолюдните улици, през портата движение нямаше. Всички, които бяха поискали да потърсят безопасност зад стените на Тар Валон, вече отдавна бяха вътре и въпреки привидната обичайност зад градските стени, изглежда, никой не си и помисляше, че все още е безопасно да се тръгва навън. Един от стражите край пътя, широкоплещест знаменосец, кимна на Стелер и той също му отвърна с кимване, без да спира.
Когато копитата на конете заотекваха по моста, Моарейн усети как дъхът й секна. Мостовете сами по себе си представляваха чудеса, построени с помощта на Силата, като каменна дантела, извисила се в дъга на близо миля до здравата суша отвъд блатистия речен бряг, без никаква опора по цялото това протежение и достатъчно високи по средата, за да може отдолу да премине и най-големият речен кораб. Не това я стъписа обаче, а че беше извън града. Сестрите набиваха много дълбоко в главата на всяка новачка, че само едното стъпване на мостовете представлява опит за бягство, най-тежкото престъпление, което можеше да извърши една новачка, след убийството. Същото важеше и за Посветените — просто на тях не беше нужно да им се напомня. А тя беше извън града, толкова свободна, колкото ако вече носеше шала. Огледа войниците около себе си. Е, почти толкова свободна.