— Вашето име, милейди? — рече тя. Първата жена, пълничка и усмихната, беше облечена в рокля за езда с високо деколте не от най-хубавата коприна, но все пак беше от коприна, както и обшитото й с кожа наметало, извезано с червено и златно. И при това носеше по един пръстен със скъпоценен камък на всеки пръст. Въпреки това едва ли беше благородничка, ала все пак малко ласкателство не струваше нищо. — А на бебенцето ви?
— Аз съм лейди Мери до Аланна а’Конлин, пряка наследница на Катрини до Каталан а’Корали, първата кралица на Муранди. — Усмивчицата на пълничката жена си остана, но гласът й се беше вледенил от гордост. В него се долавяше онзи мурандийски акцент, който можеше да те накара да си помислиш, че са много миролюбиви хора, докато не разбереш за какво става въпрос. Тя издърпа с едната си ръка една трътлеста жена с дебели вълнени дрехи, загърната с шал около главата и с гукащо бебенце в ръцете, увито в пеленки толкова, че само личицето му се показваше. — Това е синът ми, Седрин. Роди се едва преди една неделя. Отказах да си остана вкъщи, когато мъжът ми тръгна на война, разбира се. Тия монети ще поръчам да ги сложат в рамка, та Седрин винаги да знае, че е бил почетен от Бялата кула.
Моарейн се въздържа да спомене, че Седрин щеше да сподели тази чест със стотици други, може би хиляди, ако и в другите лагери беше същото като тук. Светлина, изобщо не беше очаквала да са родили толкова много жени! Запази лицето си гладко и огледа за миг бебенцето. Не беше чак толкова невинна — гледала беше раждане на коне и беше помагала в израждането: ако не знаеш как стават тези работи, как може да разбереш дали слугите се справят добре? — но виж, с бебетата нямаше никакъв опит. За нея детето можеше да е на десет дни, или на месец или два. Стелер и войниците му стояха нащрек малко по-назад от масата срещу евентуални свади, но в случая с нищо не можеха да й помогнат. Най-малкото не можеше да се насили да ги попита. Ако лейди а’Конлин лъжеше, една Сестра щеше бързо да се оправи. Моарейн хвърли поглед настрана. Жената пред Сюан държеше по-голямо дете, но Сюан пишеше.
Топна писалката и видя една жена, която пристъпи край опашката с бебе, което сучеше от гърдата й. Полускрито в наметалото на жената, детето не изглеждаше по-голямо от Седрин но тя като че ли съвсем преднамерено пренебрегваше опашката.
— Тази жена защо не се реди? Да не би бебето й да е твърде голямо?
Усмивката на лейди а’Конлин повяхна и веждите й се вдигнаха. Гласът й много охладня.
— Не съм свикнала да следя за всички пикльовци, родени в лагера. — И властно посочи с пръст към хартията на масата. Пръстенът на изпънатия й пръст беше с видимо напукана огнекапка. — Запишете ми името. Искам да се върна на топло в шатрата си.
— Ще запиша името ви, както и останалата информация, която ни трябва, след като ми кажете за тази жена — каза Моарейн; мъчеше се да докара онзи заповеден глас, който беше постигнала Сюан.
Опитът, изглежда, не доведе до кой знае какво. Веждите на Мери а’Конлин се присвиха, а устните й се стиснаха войнствено. Изглеждаше готова да избухне. Или да замахне. Преди да успее да направи едното или другото, кръглоликата слугиня заговори припряно, като приклякаше в някакво подобие на реверанс на всеки няколко думи.
— Момиченцето на Кареме е на съвсем същата възраст като лорд Седрин, да ме прощавате, че взех думата, милейди, да ме прощавате, Айез Седай. Но човекът, дето Кареме искаше да си вземе за мъж, взе, че избяга, щото той искал да става Стражник, пък тоя, дето се ожени за нея, тя него хич не го харесва. — И поклати изразително глава. — О, нищо не ще да вземе тя от Кулата, наш’та Кареме.
И все пак ще си получи помощта — заяви твърдо Моарейн. Тамра, в края на краищата, беше казала да запишат всяко име. Зачуди се дали любимият на Кареме е постигнал целта си. Малко мъже притежаваха нужните умения. Един Стражник не просто използваше оръжия, той беше оръжие, а това бе само първото изискване. — Какво е пълното й име? И това на детето.