Намръщена, Сюан отвори уста, но изведнъж жената с набръчканото лице, която им беше донесла вино, се озова точно пред Стелер с други шест-седем, всичките побелели или прошарени; обкръжиха го и взеха да го избутват назад.
— Тия момичета да ги оставиш на мира — завика му мършавата жена. — Чу ли ме?
От всички страни вече тичаха още жени и Стелер се оказа обкръжен от плътен кордон, а с него — и стражите му. Половината от жените като че ли крещяха и размахваха юмруци, а останалите мълчаха навъсени и стискаха дръжките на ножовете на коланите си. Наковалните отново заглъхнаха, ковачите гледаха съсредоточено тълпата от жени, надигнали чуковете си. Млади мъже, всъщност повече момчета, взеха да се събират, с пламнали погледи и сърдити. Някои бяха извадили ножовете от коланите си. Светлина, този път наистина можеше да се стигне до бунт.
— Пиши! — заповяда Сюан. — Няма да го задържат дълго. Твоето име? — подкани тя жената пред себе си.
Моарейн записа. Жените, чакащи да си дадат имената, изглежда, бяха съгласни със Сюан. Вече нямаше никакви спорове. Вече знаеха въпросите и почваха да сипят отговорите си, щом се изправеха пред нея, някои толкова бързо, че трябваше да ги помоли да почнат отначало. Когато Стелер и хората му най-сетне успяха да се измъкнат от обкръжилите ги жени, без да правят нищо, което да предизвика продължаващите да се стичат момчета и мъже от лагера, Моарейн духаше последното име, та мастилото да засъхне, а Сюан припряно оправяше косата си с резбованото си гребенче от черно дърво.
Лицето на знаменосеца беше мрачно зад стоманените решетки на предпазителя, но той каза само:
— Вече ще ни трябва и малко късмет.
Изведе ги от лагера в тръс. Конските копита мятаха парцали сняг, а Сюан се подрусваше на седлото толкова зле, че се наложи двама от хората му да яздят от двете й страни и да я крепят да не падне. Стиснала отчаяно лъка на седлото, тя ги изгледа с гримаса, но не им заповяда да се отдръпнат. Моарейн се сети, че Сюан така и не я помоли за мехлема; сега щеше да й трябва повече от всякога. След половин миля Стелер забави до ходом, но само за още половин миля, после отново подкара в тръс. Само двамата войници вече крепяха Сюан в седлото. Моарейн отвори уста да протестира, но един поглед към изпълненото с решимост лице на Сюан — и още един към слънцето — я накараха да си замълчи. Дни щяха да минат, докато Сюан й прости, че й е обърнала внимание колко лошо язди. А можеше изобщо да не й прости, ако станеше причина Мириън да ги повика в кабинета си, понеже са закъснели.
По целия път обратно до града яздиха така — тръс и ходом, пак тръс и пак ходом, и Моарейн подозираше, че и вътре щяха да яздят по същия начин, ако не бяха препълнените с тълпи улици. Ходом беше най-доброто, което можеха да постигнат в това гъмжило. Слънцето бе само нисък червено-златист купол над стените, когато най-сетне влязоха в двора на Западната конюшня. Излязоха коняри да поемат Стрела и коня на Сюан, а с тях — и младият подлейтенант с кисело лице: навъси се на Стелер още докато приемаше поздрава на знаменосеца, с ръка, опряна на гърдите.
— Вие сте последните — изръмжа той така, сякаш си търсеше повод да се нахвърли на всеки, който му падне подръка. — Създадоха ли ти проблеми?
Моарейн затаи дъх, докато помагаше на стенещата Сюан да слезне.
— Не повече от агънца — отвърна Стелер и тя издиша. Знаменосецът скочи от коня и се обърна към хората си. — Тези коне искам да се изтъркат и такъмите да се намажат, преди някои да си е помислил за вечеря. Знаеш защо те гледам, Малвин.
Моарейн запита младия офицер какво да правят с писалищните дъсчици. Той я изгледа сърдито и каза:
— Оставете ги както са. Ще ги съберат. — И си тръгна толкова бързо, че плащът се развя зад гърба му.
— Защо е толкова сърдит? — зачуди се тя на глас. Стелер се озърна към гвардейците, повели животните към конюшнята, и отговори много тихо, за да не го чуят.
— Искаше да се бие с айилците.
— Все ми е едно дали този глупак е искал да става герой — каза рязко Сюан. Беше се навела към Моарейн и тя подозираше, че само ръката й около кръста й я държи права. — Искам да се умия с топла вода и да си легна. Хич не ме интересува вечерята.
— Звучи чудесно — издиша Моарейн. Освен частта с вечерята, впрочем. Струваше й се, че може да изяде цяла овца!
Сюан успя някак да тръгне сама, но накуцваше, стиснала зъби явно за да не застене. Не даде обаче на Моарейн да й вземе багажа. Сюан никога не се предаваше на болката. Никога не се предаваше на нищо. Когато стигнаха галерията на Посветените обаче, мислите им за топла вода изчезнаха. Чакаше ги Катрин.