Моарейн отчаяно се опита да измисли нещо, което да каже, без Сестрата да го приеме като възражение, но нищо не й хрумна. Как щеше да се измъкне сега?
— Това ще е добре, Моарейн — каза Сюан и Моарейн зяпна слисано приятелката си. Приятелката си! Но Сюан весело продължи с подлата си измяна. — Тя не можа да мигне нощес, Мириън. Най-много да е дремнала час, ако има и толкова. Не мисля, че ще може да язди добре. Само след миля ще падне от седлото. — И това го казваше Сюан!
— Радвам се, че одобряваш решението ми, Сюан — каза сухо Мириън. Моарейн щеше да се изчерви, ако този тон беше насочен към нея, но Сюан беше направена от по-здрав материал и посрещна вдигнатата вежда на Сестрата с открита и невинна усмивка. — Но тя не бива да остава сама, тъй че ти ще й помогнеш. Ти също имаш добър почерк. — Усмивката замръзна на лицето на Сюан, но Сестрата се направи, че не забелязва. — Е, хайде. Хайде. Чака ме и друга работа, освен да се размотавам с вас двечките.
И се плъзна напред като дебел лебед по горски поток, бърз лебед при това, и ги отведе до една стаичка без прозорци малко под покоите на Амирлин и в другия край на коридора. На пищно резбованото писалище имаше поднос с писалки, големи стъклени мастилници, бурканчета с пясък за сушене, купчина хубава бяла хартия и разбъркана камара изписани страници. След като окачи наметалото си на куката и остави чантичката си на пода до масата, Моарейн зяпна купчината също толкова мрачно, колкото и Сюан. Добре поне, че имаше камина и огън в нея. В стаята беше топло, в сравнение с коридорите. Много по-топло, отколкото в снега. Спор нямаше.
— Като свършите със закуската — каза Мириън, — се върнете тук и се хващайте за работа. Преписите оставяйте в преддверието на кабинета на Амирлин.
— Светлина, Сюан! — възкликна Моарейн веднага щом Сестрата излезе. — Защо се обади, че щяло да е добре?
— Защото… — Сюан се намръщи тъжно — по този начин ще можем да погледнем повече имена. Може би всички имена, ако Тамра ни задържи на тази работа. Може да сме първите, които ще разберат кой е той. Съмнявам се, че ще има две момчета, родени на Драконова планина. — Въздъхна и погледна Моарейн все така намръщено. — А ти за какво трябваше да се отдаваш на тъжни мисли? За какво трябваше да си в шок?
Да й разкрива неволите си й се беше сторило някак неуместно през нощта, дреболия в сравнение с онова, което очакваше света, но сега Моарейн не изпита никакво колебание да й каже. Още преди да е свършила, Сюан я прегърна утешително. Бяха плакали на раменете си много повече, отколкото всяка си позволяваше да го прави с Мириън. Никога не беше се чувствала по-близка с някой друг, отколкото със Сюан. Нито беше обичала някого повече.
— Знаеш, че и аз си имах шестима чичовци, които бяха чудесни хора — промълви Сюан, — а един от тях дори умря, доказвайки какъв чудесен човек е. Това, което не знаеш, е, че имах други двама, които баща ми не пускаше да прекрачат прага на къщата ни. Не искаше имената им да споменава дори. Бяха улични крадци, побойници и пияници, и щом изгълтаха повече ейл или бренди, ако бяха откраднали толкова, че да могат да си го позволят, почваха да се бият с всеки, който ги погледне накриво. Обикновено и двамата налитаха на горкия човек с юмруци, с ботуши и с каквото им попадне подръка. Някой ден ще ги обесят затова, че са убили някого, стига да не са отишли вече на бесилото. Стане ли това, една сълза няма да пролея за тях. Някои хора просто не заслужават и една сълза.
Моарейн също я прегърна.
— Винаги знаеш какво да ми кажеш. Но все пак ще се моля за чичовците си.
— И аз ще се моля за онези двама негодници, когато умрат. Просто няма да мисля за тях, живи или мъртви. Хайде. Да идем да закусим. Денят ще е дълъг, а няма дори да можем да се поупражняваме с една хубава езда. — Сигурно се шегуваше, но в сините й очи нямаше и искрица веселост. Но пък тя истински мразеше чиновническата работа. Никой не я харесваше.
Трапезарията, използвана от повечето Посветени, се намираше на най-долния етаж на Кулата — просторно помещение с голи бели стени и под с бели плочки, пълна с дълги лакирани маси и груби дървени пейки, които можеха да поберат по две жени или по три, ако се сбутаха повечко. Другите Посветени се хранеха бързо — някои гълтаха храната с невероятна припряност. Шериам разля от кашата по роклята си и бързо изхвърча от залата, като заяви в движение, че ще й остане време да се преоблече. Всички бързаха. Даже Катерин едва не затича навън, докато дояждаше препечената кифличка и изтупваше трохите от роклята си. Възможността да напуснат града като че ли не беше чак толкова неприятна. Сюан се помайваше с лъжицата над кашата си с парчета варена ябълка, а Моарейн й правеше компания с втората чаша силен чай, подсладена само с една-две капчици мед. В края на краищата възможността да намерят името на момчето беше отчайващо нищожна.