Скоро останаха сами на масите и една от готвачката дойде да им се повъси, с ръце на кръста. Пълна жена с дълга, безукорно чиста бяла престилка, Лейрас беше почти на средна възраст и повече от хубавелка, но с нейното мръщене можеше дупка да пробие в камък. Никоя Посветена не беше толкова глупава, че да се спречка с Лейрас, във всеки случай не и повече от веднъж. Дори Сюан се предаде пред немигащия й поглед и набързо изгреба последните хапки ябълка от паницата си. Лейрас вече викаше чистачките с парцалите преди Сюан и Моарейн да са стигнали до вратата.
Моарейн очакваше, че работата ще е досадна, и така си беше, макар и не толкова, колкото се опасяваше. Не беше чак толкова зле. Най-напред изровиха своите списъци от купчината и ги прибавиха към купа с вече четливите, което наполовина я смали. Но само наполовина. Ако дойдеш в Кулата, без да знаеш писмото, те учеха на хубав почерк още като новачка, но на онези, които идваха грамотни, им трябваха години, докато свикнат да пишат четливо, ако изобщо го постигнеха. Някои Сестри дори използваха писари, за което държаха да може да се разбере от други хора.
Повечето списъци се оказаха по-къси от техните, ала дори да се отчетеше обяснението на Мейлин, като че ли броят на родилите наскоро жени беше смайващо висок. И това бе само в лагерите най-близо до реката! Като забеляза, че Сюан преглежда всяка страница, преди да я остави настрана, и тя започна да прави същото. Нямаше кой знае колко голяма надежда, но все пак отчайващо малката възможност беше по-добре от невъзможното. Само дето колкото повече четеше, толкова повече падаше духът й.
Повечето записки бяха стъписващо неясни. Дете, родено на място, откъдето се виждали стените на Тар Валон? Градските стени се виждаха от цели левги, виждаха се и от склоновете на Драконова планина. Точно това дете беше момиченце, с тайренски баща и кайриенска майка. Твърде много от записките бяха такива. Или — виждала се Бялата кула. Светлина, та Кулата също можеше да се види чак от Драконова планина! Е, от доста мили поне. Други записки пък бяха тъжни. Салиа Помфри родила момченце и си тръгнала за селото си в Андор, след като мъжът й загинал във втория ден на боевете. Под името имаше бележка с наклонения почерк на Миреле. „Жените в лагера се опитали да я разубедят, но тя била пощуряла от скръб. Светлината да й помогне дано“. Тъжно до плач. А ако погледнеше малко по-хладнокръвно, също толкова притеснително, колкото и неточните данни. Не беше записано името на селото, а Андор беше най-голямата държава между Гръбнака на света и Аритския океан. Как можеше да бъде намерена? Детето на Салиа беше родено на другия бряг на Еринин и с шест дни по-рано, но ако и майката на Преродения Дракон се окажеше като тази, как щяха да я намерят? Имаше много такива случаи — за родилки, видени от други жени, тъй че информацията можеше да е записана пълно другаде. А можеше и да не е. А задачата изглеждаше толкова проста, когато Тамра я постави.
„Светлината да ни помогне дано“, помисли си Моарейн. Светлината дано да помогнеше на света.
Пишеха усърдно, от време на време сбираха глави да разчетат нечий почерк, който наистина приличаше на кокоши следи по снега, отделиха един час по обяд да слязат до трапезарията и да хапнат леща, после отново хванаха писалките. Появи се Елайда, в рокля с високо деколте, още по-червена от онази, която беше носила предния ден, заобиколи масата и занаднича през рамото първо на Сюан, а после и на Моарейн, сякаш искаше да се увери, че пишат изрядно. Шалът й с червените ресни беше пищно извезан на разцъфнали лозници. Разцъфнали и, още по-подходящо за нея, с дълги тръни. Като не намери нищо, за което да ги нахока, тя излезе толкова рязко, колкото беше дошла, и Моарейн и Сюан я изпратиха с дружна въздишка. Като се изключеше това, оставиха ги сами. Когато Моарейн напръска и последната страница със ситния пясък и я постави в дървеното сандъче между двата стола, беше дошло време за вечеря. Много момченца се оказаха родени предния ден — раждането им трябваше да е било след Прорицанието на Гитара, — но изглеждаше почти невъзможно някое от тях да е детето, което търсеха.
След неспокойната нощ нямаше нужда Сюан да я убеждава да се прибере в стаичката си, вместо да иде с другите Посветени до конюшните. Макар че днес някои не бързаха толкова. Изглежда, дори разходката извън града можеше да втръсне, след като по цял ден трябва да седиш на някоя пейка и да пишеш имена. Моарейн гореше от нетърпение да пише имена. Никой не им беше казал да не пишат, в края на краищата. И се събудиха от шумовете на останалите жени, приготвящи се за излизане, а не от новачка, която да им донесе заповед да тръгват с останалите. Както често казваше Сюан, по-лесно е да помолиш за прошка, отколкото за разрешение. Макар че Кулата се скъпеше на прошки към Посветените.