От линията на хребета леко хълмистият терен продължаваше на повече от миля на запад до една от по-големите гори, широка половин левга. Три утъпкани дири кръстосваха снега между рида и гората — по тях бяха минали много коне или пешаци. От толкова далече не беше възможно да се прецени кой ги е направил, айилци или бойци от тъй наречената „Коалиция“, само че бяха оставени след спирането на последния снеговалеж, преди два дни.
Все още нямаше и помен от айилците, но стига да не бяха променили посоката си — нещо напълно възможно, — щяха всеки момент да се появят откъм дърветата. Без да чакат заповедта на Лан, мъжете започнаха да забиват пиките си в снега, откъдето можеха лесно да ги извадят, щом се наложеше. Заизмъкваха лъковете си от калъфите, без да изпъват тетивата. Само новаците си мислеха, че могат да държат дълго лъка изпънат. Самият Лан не носеше лък. Работата му беше да насочва битката, а не да избира мишени. Лъкът беше предпочитаното оръжие срещу айилците, въпреки че много южняци го презираха. Емарес и неговите тайренци щяха да връхлетят срещу айилците с пики и мечове. Имаше моменти, в които това бе единственият подходящ начин, но беше глупаво да се губят ненужно хора, преди да се е наложило, а в близки сражения с айилците загубата на хора бе нещо толкова сигурно, колкото че слънцето изгрява сутрин.
Нямаше опасения, че айилците ще свърнат, щом ги видят. Каквото и да говореха някои за тях, не бяха чак толкова свирепи бойци; отказваха да влязат в бой, когато шансовете им не бяха много големи. Но на шестстотин айилци четта им щеше да се стори съвсем добра; щяха да се озоват срещу по-малко от четиристотин, макар и разположени на по-висока позиция. Щяха да се втурнат в атака и щеше да ги посрещне град от стрели. Един добър конен стрелец можеше да убие човек от триста крачки и да го рани от четиристотин, стига да е опитен. Това щеше да се окаже дълъг стоманен коридор, през който айилците трябваше да пробягат. За жалост, те също носеха рогови лъкове и бяха също толкова добри, колкото и конните стрелци. Най-лошото щеше да е, ако айилците останеха на място и започнеха да отвръщат на стрелбата; и двете страни щяха да загубят хора, колкото и бързо да пристигнеше този Емарес. Най-добре щеше да е, ако айилците решаха да се приближат; настъпващият с бяг не може да стреля точно с лъка. Поне щеше да е най-добре, ако Емарес не закъснееше. В такъв случай айилците щяха да пробват по фланговете, особено ако знаеха, че ги преследват, а виж, това щеше да е лошо. И в двата случая, щом Енарес ги удареше откъм тила, бойците на Лан щяха да грабнат пиките и да се спуснат надолу.
По същество, тъкмо това представляваше чукът и наковалнята. Едната сила да задържи айилците на място, докато другата ги удари, след което и двете настъпват. Проста тактика, но ефективна; повечето ефективни тактики бяха прости. Дори тъпоглавите кайриенци се бяха научили да я прилагат. Мнозина алтарци и кайриенци бяха загинали само защото отказваха да я усвоят.
Сивото небе съвсем изсветля. Скоро слънцето щеше да надникне иззад хоризонта и да очертае силуетите им по билото. Вятърът се усили и подбра наметалото на Лан, но той отново се домогна до ко’ди и пренебрегна студа. Ушите му долавяха дъха на Букама и другите мъже наоколо. Конете по редицата тъпчеха нетърпеливо с копита в снега. Ястреб закръжи високо над тях и се спусна в лов към широкия лес.
Изведнъж ястребът свърна обратно и се появи колона айилци — излязоха бежешком от дърветата, по двайсет души в редица. Снегът като че ли изобщо не им пречеше. Вдигаха високо колене и се движеха напред толкова бързо, колкото повечето хора щяха да могат по чист терен. Лан измъкна далекогледа си от кожения калъф, вързан за седлото. Лещите бяха от добро стъкло, кайриенска направа, и когато погледна през месинговата тръба, айилците, все още на цяла миля разстояние, сякаш подскочиха и станаха по-близки. Бяха високи мъже, повечето с неговия ръст, а някои — и по-високи, облечени в палта и гащи на кафяви и сиви петна, които изпъкваха над снега. Всеки беше увил кърпа около главата си и черни була скриваха лицата им. Някои можеше да са и жени — айилките понякога се сражаваха редом с мъжете, — но повечето щяха да са мъже. Всеки стискаше в едната си ръка по едно късо копие и кръгъл, обшит с бича кожа щит, и още няколко копия в другата. Лъковете им бяха в калъфи на гърбовете. Смърт можеха да сеят с тези техни копия. А и с лъковете.
Айилците трябваше да са слепи, за да не видят очакващите ги по хребета конници, но прииждаха, без да спират, колоната им се виеше като дебела змия от края на гората към височината. Далече на запад прозвуча тръба — едва доловима от разстоянието. След нея — друга. За да са толкова смътни, сигналите трябваше да идат чак откъм реката, или дори от другия бряг. Айилците продължаваха да прииждат. Прозвуча трета тръба, пак далече, после четвърта, и пета. Айилците заобръщаха глави, започнаха да се озъртат назад. Дали тръбите привличаха вниманието им, или знаеха, че Емарес ги преследва?