— Между съветничка и кралица разликата е доста голяма, Сюан. — Моарейн изправи гръб, грижливо оправи полите си и гласът й придоби онзи дразнещо търпелив тон, с който обичаше да обяснява нещата. — Очевидно Съветът смята, че бих могла да взема трона, без да изкарам тълпите по улиците, но не искам да рискувам в случай, че са сбъркали. И без това Кайриен изтърпя достатъчно неприятности през последните две години. А дори и да са прави, никой не е управлявал Кайриен задълго, без да се принуди да прибегне до отвличания, убийства и още по-лоши работи. Моята прабаба Каревин е управлявала над петдесет години и Кулата я нарича много успешна владетелка, защото Кайриен е процъфтявал и при нея е имало малко войни, но все още плашат дечицата с името й. По-добре да те забравят, отколкото да те помнят като Каревин Дамодред, но дори с Кулата зад мен ще ми се наложи да се опитам да заприличам на нея, ако Съветът успее. — Изведнъж раменете й се отпуснаха и лицето й се сгърчи, беше на ръба да заплаче. — Какво мога да направя, Сюан? Хваната съм като лисица в капан, а не мога дори крака да си прегриза, за да избягам.
Сюан остави чашата на подноса, коленичи до Моарейн и сложи ръце на раменете й.
— Все ще намерим изход — увери я тя, като вложи в гласа си повече увереност, отколкото изпитваше. — Ще намерим изход. — Малко се изненада, че Първата клетва й позволи да изрече тези думи. Не можеше да си представи никакъв изход и за двете.
— Щом казваш, Сюан. — Моарейн също не бе убедена. — Мога само с едно да ти се изплатя. Може ли да ти предложа Цяра?
Сюан беше готова да я разцелува. Искаше го, и още как.
Снежната пелена все още беше дебела близо до планините и утъпканата от безчет хора пъртина се виждаше ясно под следобедното слънце — водеше право през хълмовете към загърнатите с облаци ридове, издигащи се все по-високо и високо, колкото по-надълбоко се взреше човек. Лан вдигна далекогледа, но не можа да забележи никакво движение напред. Айилците отдавна трябваше да са навлезли в планините. Танцуващия котарак риеше нетърпеливо с копито.
— Това ли е Гръбнакът на света? — изхриптя дрезгавият глас на Раким. — Впечатляващо, но някак си мислех, че планините ще са по-високи.
— Това е само Камата на Родоубиеца — засмя се един пътувал на длъж и шир арафелец. — Наречи я подножието на Гръбнака и няма да сбъркаш.
— Защо стоим така? — запита строго Каниедрин. Тихо, за да не го скастрят, но достатъчно високо, за да го чуе Лан. Каниедрин обичаше да влага нерв, когато можеше.
Букама го освободи от необходимостта да отговаря.
— Само глупците се опитват да се бият с айилци в планини — избоботи той, извърна се в седлото към Лан и зашепна, като вечно навъсеното му лице се набръчка още повече. — Светлината да даде дано Педрон Ниал да не реши точно сега да си боядиса лицето като глумец. — Днес командата беше поел Ниал, лорд капитан командирът на Чедата на Светлината.
— Няма — увери го Лан. Само шепа мъже познаваха войната толкова добре като Ниал. Което означаваше, че точно тази война като нищо можеше да свърши днес. Зачуди се дали щяха да я нарекат „победоносна“. Прибра далекогледа в калъфа на седлото и неволно се загледа на север. Усетил бе привличането като желязна стружка магнит. Беше почти болка, след толкова дълго време. Някои войни не можеха да се спечелят, ала трябваше да се водят.
Букама се вгледа в лицето му и поклати глава.
— Само глупак скача от една война веднага в друга. — Не си направи труда да говори тихо и няколко доманци около Лан го изгледаха озадачено, явно зачудени за какво говори Букама. Никой от пограничниците не се учуди. Всички знаеха кой е Лан.
— За месец-два ще си отдъхна, Букама. — Толкова щеше да му трябва, докато се върне в родния край. Месец, с повечко късмет.
— Година, Лан. Само една година. Е, добре. Осем месеца. — Букама го произнесе, сякаш беше голяма отстъпка. Може би беше уморен? Винаги беше изглеждал като излят от желязо, но вече отдавна не беше млад.
— Четири месеца — отстъпи Лан. Изтърпял беше да чака две години; можеше да понесе още четири месеца. А ако дотогава Букама все още се чувстваше уморен… Стигнеше ли се до това, трябваше да прехвърли пропастта.
И както се оказа, Ниал не предпочете да става глумец, което наистина беше много добре, след като над половината сборна войска вече се беше разпръснала, с вярата, че победата е спечелена преди дни, ако не и още когато айилците започнаха да се оттеглят. При това я наричаха „велика победа“. Най-малкото онези, които не бяха я отвоювали, зяпачите и стоящите отстрани, а историците вече описваха все едно, че всичко знаят. Лан беше готов да ги остави да правят каквото си щат. Умът му вече се рееше на двеста левги на север.