Мъжете, които закрачиха около Стрела, след като напусна банката, можеше да се наричат „лакеи“, но макар да бяха облечени в прости сиви палта, бяха мускулести и изглеждаха привикнали с мечовете, висящи от коланите им. Несъмнено това бяха „лакеите“, хванали господин Гортанес или каквото там му беше истинското име, те или други като тях. Банките винаги си имаха стражи, макар никога да не ги наричаха така.
В дюкяна на Тамори тя изпрати двама от хората си с пари да купят пътнически сандък и да наемат двама носачи, след което се преоблече в една от роклите за езда, която я превърна в дребна кайриенска благородничка. Три от петте бяха извезани, но лекичко, и тя не се оплака. Все едно, твърде късно беше за капризи. Тамори не зададе повече въпроси от госпожа Дормейл — човек трябваше да зачита личната си шивачка, но тя все пак беше шивачка. И освен това шивачките също имаха чувство за дискретност, иначе нямаше да останат дълго в занаята. Преди да си тръгне, Моарейн прибра пръстена с Великата змия в чантичката на колана си. Ръката й й се стори странно гола без него, пръстът я засърбя за златното кръгче, но твърде много хора в Тар Валон знаеха какво означава то. Засега наистина трябваше да се крие добре.
С малкия си антураж продължи на север, с малки спирки тук-там, и сандъкът на раменете на носачите се пълнеше с неща, които не можеше да изнесе незабелязано от Кулата. Накрая стигнаха Северния пристан, където градските стени извиваха навън в реката и образуваха пръстен с диаметър около една миля, прекъснат от устието на пристана. Дървени кейове ограждаха този огромен пръстен и до тях имаше речни кораби с всевъзможна големина. Няколко думи с началничката на пристана, едра сивокоса жена с измъчено лице, и я упътиха към „Синьо крило“. Не беше най-големият кораб по кейовете, но щеше да отплава до един час.
Скоро Стрела бе качена на борда с помощта на голям дървен кран, с ремъци под корема, и вързана на палубата, на носачите беше платено, лакеите бяха отпратени с по една сребърна марка за благодарност, а пътническият й сандък беше прибран в малка каюта на квартердека. Все пак щеше да престои в тази каюта прекалено дълго, затова остана на палубата и почесваше Стрела по муцуната, докато дългите весла не започнаха да тласкат „Синьо крило“ през пристанището — приличаше на огромна водна бълха.
Тъкмо затова видя как началничката на пристана сочи към „Синьо крило“ и говори на някакъв мъж, който се взираше съсредоточено към кораба, плътно загърнат в черното си наметало. Моарейн моментално прегърна сайдар и всичко в полезрението й стана по-ясно и по-очертано. Ефектът не беше добър, колкото с хубав далекоглед, но все пак успя да различи лицето му, стръвно надничащо изпод качулката. Описанието на госпожа Дормейл беше точно. Не беше хубавец, но изглеждаше добре, въпреки белега в ъгъла на лявото око. И беше много висок за кайриенец, почти два разтега. Но как бе успял да я намери тук и защо я търсеше? Не можеше да измисли приятен отговор и на двата въпроса, най-малкото на втория. За някой, който иска да осуети плановете на Съвета, някой, който иска друг Дом вместо Дамодред да вземе Слънчевия трон, най-лесният начин беше смъртта на кандидата. Запечата образа на непознатия в паметта си и пусна Силата да се отцеди. Явно това бе поредната причина да бъде много предпазлива. Мъжът знаеше на кой кораб пътува тя, а сигурно и всяка негова предстояща спирка оттук до Граничните земи. Те й се бяха сторили най-подходящото място за начало, далече от Кайриен и лесно достижими по реката.
— „Синьо крило“ бърз кораб ли е, капитан Карней? — попита тя.
Капитанът — плещест, потъмнял от слънцето мъж с тънки намазани с восък мустачки, спря да вика и изписа на лицето си някакво подобие на почтителна усмивка. Беше останал много доволен, че ще вземе злато от благородничка за нея и коня й.
— Разбира се. Най-бързият кораб по реката, милейди. — След което продължи да реве на екипажа си. Беше си получил вече половината злато и трябваше да показва респект само колкото да е сигурен, че ще си вземе останалото.
Всеки капитан щеше да каже същото за своя кораб, но когато вятърът изду триъгълните платна, „Синьо крило“ скокна, оправдавайки името си, и почти излетя от устието на пристана.
Точно в този момент Моарейн прехвърли границата на неподчинение към Амирлинския трон. О, Сиерин със сигурност се бе досетила още в момента, когато бе напуснала Кулата, но намерение все още не означаваше действие. Наказанието, което щеше да й наложи, със сигурност щеше да съчетае Труд, Лишение, Умъртвяване на плътта и Умъртвяване на духа. А отгоре на всичко, почти със сигурност я преследваше наемен убиец. Коленете й трябваше да се подкосят при мисълта за Сиерин, ако не и за Гортанес, ала когато Тар Валон и Кулата започнаха да се смаляват зад гърба й, единственото, което изпита, беше бурният изблик на свобода и възбуда. Вече не можеха да я сложат на Слънчевия трон. Докато я намереше Съветът, някой друг отдавна щеше да седи на него. И тя бе тръгнала да намери детето. Тръгнала бе на велико приключение, приключение, за което можеше да мечтае само една Айез Седай.