От каменната караулка отсам портата излезе офицер с шлема с полумесеца под мишница, но едната му ръка в желязна ръкавица се беше отпуснала на дръжката на меча. Едър и сивокос, с белези по лицето, Алин Сероку беше воювал четиридесет години по границата на Погибелта, ала очите му леко се разшириха, като видя Лан. Явно и той бе чул приказките за смъртта му.
— Светлината да ви освети дано, лорд Мандрагоран. Синът на ел’Леана и ал’Акир, благословена да е паметта им, винаги е добре дошъл. — Очите на Сероку пробягаха към Букама, не за „добре дошъл“. Закова се на средата на пътя. По петима конници можеха лесно да преминат от двете му страни, но той се смяташе за плътна преграда и беше такава. Никой от стражите не помръдна, но ръката на всеки се опря на дръжката на меча. На всеки, освен на младежа, който гледаше гневно Букама. — Лорд Маркасиев заповяда изрично да пазим мира — продължи Сероку, почти извинително. Но само почти. — Градът е настръхнал. Не стига всички тия приказки за мъж, дето можел да прелива, ами от повече от месец стават убийства по улиците, посред бял ден, и други загадъчни нещастни случаи. Хората шепнат за твари на Сянката, развихрили се отсам стените.
Лан кимна леко. Погибелта беше близо и хората винаги мърмореха за твари на Сянката, когато нямаше друго обяснение, било за внезапна смърт или за неочаквана лоша реколта. Ала не хвана юздите на Танцуващия котарак.
— Смятаме да отдъхнем тук няколко дни, преди да продължим на север. — Да отдъхне и да се опита да си върне хъса.
За миг му се стори, че Сероку се изненада. Да не би да очакваше клетви, че ще пазят мира, или извинения за държането на Букама? Сега и двете неща щяха да посрамят Букама. Колко жалко, ако войната свършеше тук. Не искаше да умре, убивайки кандорец.
Старият му приятел извърна очи от младежа, който трепереше, стиснал юмруци.
— Грешката е само моя — каза с равен глас Букама. — Не бях предизвикан за това, което сторих. Кълна се в майчиното си име, ще пазя мира на лорд Маркасиев. Кълна се в майчиното си име, няма да вадя меч между стените на Канлуум.
Сероку зяпна, а самият Лан едва надви стъписването си.
Офицерът с нашареното с белези лице се поколеба само за миг, след което отстъпи встрани, поклони се и докосна първо дръжката на меча, а после сърцето си.
— Лан Манрадогран Дай Шан винаги е добре дошъл — заяви той официално. — И Букама Маренелин, героят на Салмарна. Дано и двамата познаете мир един ден.
— Мирът е в последната майчина прегръдка — също толкова официално отвърна Лан и докосна дръжката на меча си и сърцето си.
— Дано тя ни посрещне у дома един ден — довърши Сероку. Всъщност никой не копнееше толкова за гроба, но в Граничните земи това бе единственото място, където можеш да намериш мир.
С лице като ковано желязо, Букама закрачи напред, като дърпаше след себе си Слънчево копие и товарния кон, без да дочака Лан. Това не беше добре.
Канлуум беше град от камък и тухли, с криви улици, обикалящи около високите хълмове. Айилското нашествие изобщо не беше стигнало до Граничните земи, но вълните на войната обикновено отслабваха търговията далече от местата на битките и сега, след като боевете и зимата бяха свършили, градът бе пълен с хора от всички земи. Въпреки че Погибелта лежеше едва ли не отвъд прага, скъпоценните камъни, изравяни в околните хълмове, правеха Канлуум богат. И колкото и да изглеждаше странно, едни от най-добрите майстори на часовници живееха тук. Виковете на улични продавачи и дюкянджии, хвалещи речовито стоката си, се разнасяха надалече от пазарищата. Пъстро облечени музиканти, жонгльори и акробати играеха на всяко кръстовище. През гъстото човешко гъмжило се провираха лъскави карети, фургони, коли и ръчни колички, коне с позлатени и посребрени седла и сбруи тежко пристъпваха сред тълпата, а ездачите им носеха облекла не по-малко пищно извезани и украсени от конските такъми — дрехи, обшити с лисичи кожи, белки и хермелин. Едва ли някъде по улиците можеше да се намери празно място.
Лан видя дори няколко Айез Седай, жени с ведри, лишени възраст лица. Много хора ги разпознаваха от пръв поглед и около тях в тълпата се образуваха отвори, малки вихърчета, които им отваряха път. Почит или предпазливост, благоговеене или страх, всички те бяха достатъчна причина дори крал да се отдръпне от пътя на една Сестра. Някога човек можеше да изкара цяла година, без да види Айез Седай в Граничните земи, но напоследък, откакто старата им Амирлин умря, Сестрите бяха навсякъде. Може би заради всички онези приказки за преливащ мъж; нямаше да му позволят дълго да е на свобода, ако съществуваше.