Доста хора из салона поглеждаха накриво към масата им, над халбите и бокалите. Една пълничка меднокожа жена с доста по-вталена дреха, отколкото носеха обикновено доманките, не полагаше никакви усилия да скрие погледите си, докато говореше възбудено с някакъв тип със засукани нагоре мустаци и голям бисер на ухото. Сигурно се чудеше дали ще стане някаква свада заради Лайра. И дали наистина един мъж с хадори на челото може да убие по най-малкия повод.
— Не очаквах да те видя в Канлуум — каза Лан и остави халбата на масата. — Някой търговски керван ли пазиш? — Букама и ханджийката ги нямаше никакви.
Рин сви рамене.
— От Шол Арбела. Търговецът с най-големия късмет в Арафел, разправят. Разправяха. Голям късмет извади, няма що. Дойдохме вчера, а снощи улични главорези са му срязали гърлото на две улици оттук. Няма да има пари за връщане тоя път. — Усмихна се съжалително и удари здрава глътка от виното, може би в памет на търговеца, или заради загубата на половината си заплата. — Да ме изгори дано, не мислех, че ще те видя тук, и то жив и здрав.
— Не бива да слушаш слухове, Рин. Откакто заминах на юг, не съм получил и една сериозна рана. — Лан реши да закачи Букама дали са получили стая и ако са получили, дали е предплатена и как. Раздразнението можеше да измъкне стареца от мрачното настроение.
— Айилци — изсумтя Рин. — Никога не съм мислил, че те могат да те убият. — Той, разбира се, никога не беше виждал айилци. — Очаквах да си там, където е Едейн Арел. В Чачин била сега, както чух.
Името накара Лан да вдигне рязко глава.
— Защо трябва да съм при лейди Арел? — попита той тихо. Тихо, но наблягайки на титлата.
— Спокойно бе, човек — отвърна Рин. — Нямах предвид… — И благоразумно смени темата. — Да ме изгори дано, да не искаш да кажеш, че не си чул? Вдигнала е Златния жерав. В твое име, разбира се. От миналата година е обиколила от Фал Моран до Марадон, и сега се връща. — Рин поклати глава и звънчетата в плитките му леко подръннаха. — Тук в Канлуум трябва да има двеста или триста души нейни следовници. Твои, искам да кажа. За някои няма да повярваш. Старият Куренин се разрева, като я чу да говори. Всички са готови да изтръгнат Малкиер от Погибелта.
— Каквото умре в Погибелта, вече го няма — каза уморено Лан. И почувства студ в душата си. Изведнъж изненадата на Сероку, че смята да продължи на север придоби нов смисъл, както и твърдението на младия страж, че бил готов. Дори погледите из гостилницата вече му изглеждаха по-другояче. И Едейн беше част от това. Винаги обичаше да стои в разгара на бурята. — Трябва да нагледам коня си — каза той на Рин и отмести пейката.
Рин подхвърли нещо да пообиколят кръчмите вечерта, но Лан почти не го чу. Забърза през кухните, нагорещени от железните печки, каменните пещи и откритите огнища, и излезе на хладното в двора пред конюшнята, със смесената миризма на коне, овес и дим. Една сива чучулига чуруликаше на стрехата. Напролет сивите чучулиги идваха преди червеношийките. Сиви чучулиги пееха и във Фал Моран, когато Едейн за първи път прошепна в ухото му.
Конете вече бяха прибрани в яслите, сбруите, седлата и товарното седло — окачени на вратите, но плетените кошове ги нямаше. Явно госпожа Аровни беше съобщила на конярите, че двамата с Букама са настанени.
В конюшнята имаше само една слугиня, мършава жена със строго лице, която почистваше торта. Изгледа го мълчаливо, докато проверяваше Танцуващия котарак и другите коне, без да спира работата си, изгледа го как закрачи по посипания със слама под. Той се мъчеше да мисли, но името на Едейн продължаваше да се върти в главата му. Лицето й, обкръжено от меката като коприна черна коса, падаща до под кръста й, красиво лице с големи черни очи, които можеха да изпият мъжката душа, макар да гледаха властно.
След малко конярката изломоти нещо, докосна с пръсти устните и челото си и бързо затика полупълната количка извън конюшнята, като се озърташе през рамо. Спря се да затвори вратата — това също го направи припряно, и го остави в сумрака, разсеян само от светлината, процеждаща се през плевнята на горния етаж. В светлозлатистите лъчи танцуваха прашинки.