Лан се намръщи. Нима се страхуваше от мъж, който носи хадори? Да не би да си мислеше, че нещо я заплашва? Изведнъж си даде сметка, че ръцете му пробягват по дългата дръжка на меча и че лицето му се е изопнало. Крачеше в позата, наречена „Леопард в степта“, предназначена за случаи, когато си обкръжен от врагове. Трябваше да се успокои.
Седна на една бала сено, бързо постигна ко’ди и се зарея в спокойната пустота, слят с балата, с конюшнята и прибрания в ножницата меч. Можеше да „усети“ конете, дори и бръмчащите в ъглите мухи. Бяха станали част от него. Особено мечът. Този път обаче търсеше само лишената от чувства празнота.
Извади от кесията на колана си тежкия златен пръстен с печата с Летящия жерав и го заобръща между пръстите си. Пръстенът на малкиерските крале, носен от мъже, които бях сдържали Сянката от повече от деветстотин години. Безброй пъти беше преправян този пръстен, след като се износеше с времето, и винаги старият пръстен биваше стопяван, за да стане част от новия. В него може бе все още имаше някаква частица от пръстена, носен от владетелите на Рамдашар, съществувал преди Малкиер, и от Арамаил, още преди Рамдашар. Това късче метал олицетворяваше над три хиляди години битка с Погибелта. Пръстенът беше негов, откакто се бе родил, но никога не го беше носил. Дори да го гледа беше бреме. Бреме, което си налагаше всеки ден. Без пустотата точно днес едва ли щеше да го понесе. В ко’ди мисълта се рееше свободна, а чувството бе някъде отвъд хоризонта.
В бебешката си люлка беше получил четири дара. Пръстена в ръцете му и медальона на шията му, меча на бедрото му и една клетва, изречена в негово име. Медальонът, с изрисуваните ликове на майка му и баща му, които не беше виждал никога, беше най-скъпото, клетвата — най-тежкото. „Да стоя срещу Сянката, докато желязото е твърдо и камъкът — нестрошен. Да браня Малкиер до последна капка кръв. Да мъстя за онова, което не може да бъде защитено“. А после беше помазан и назован Дай Шан, осветен бе като следващия крал на Малкиер и отпратен от земя, в която знаеше, че ще умре.
Вече нищо не беше останало за защитаване, само един народ, за който да мъсти, а беше обучаван за това от първата си стъпка. С дара на майка му на шията и меча на баща му в ръката, с пръстена, жигосан в сърцето му, се беше сражавал от шестнайсетата си година, за да мъсти за Малкиер. Но нивга досега не бе повеждал мъже навътре в Погибелта. Букама беше яздил на бран с него, и други, но там той нямаше да поведе мъже. Онази битка беше само негова. Мъртвото не можеше да се върне в живота, земя, както и човек. Само че сега Едейн Арел искаше да се опита.
Името й отекна в пустотата в него. Сто чувства се извисиха като планински стръмнини, ала той ги хвърли на пламъците, докато всичко не затихна отново. Докато сърцето му не заби с бавното потропване на копитата на вързаните коне и мушиците не запърхаха в бесен контрапункт на дъха му. Тя беше неговата карнейра, първата му любима. Хилядогодишна традиция прогласяше това, въпреки покоя и безмълвието, което го бе обгърнало.
Беше на петнайсет, а Едейн — над два пъти по-голяма, когато сбра в ръцете си косата, все така висяща до кръста му, и му прошепна намеренията си. Жените и тогава го смятаха за красив, харесваше им как се изчервява, и в продължение на половин година тя го водеше за ръка и го пъхаше в леглото си. Докато Букама и другите мъже не му дадоха хадори. Дарът на меча още на десетия му рожден ден го беше направил мъж според обичая по Границата, макар и с няколко години преждевременно, но за малкиерите този ремък от плетена кожа беше по-важният. След като бе вързан на главата му, той вече сам решаваше накъде да тръгне, кога и защо. А тъмната песен на Погибелта се бе превърнала във вой, заглушаващ всеки друг звук. Клетвата беше мълвяла толкова дълго в сърцето му, че се бе превърнала в танц, който стъпалата му трябваше да следват.
Преди десет години Едейн го беше гледала как тръгва от Фал Моран и я нямаше, когато се завърна, ала все още помнеше лицето й по-ясно от това на всяка жена, споделяла ложето му оттогава. Вече не беше момче, за да си мисли, че се е любила с него само защото е избрала да бъде първата му любовница, но сред малкиерските мъже имаше една поговорка. „Твоята карнейра носи завинаги част от душата ти като панделка в косата си“. Обичай със силата на закон.
Едно от крилата на вратата на конюшнята изскърца и вътре надникна Букама, без палто и с риза, затъкната набързо в брича му. Сякаш се поколеба, после полека отвори крилата широко, влезе и попита: