Йордан Йовков
Нова пролет
От ранна сутрин в тоя хубав пролетен ден Гълъб беше на нивата и сееше — първа ръка сеитба. Наблизо нямаше други сеячи и неговата едра и стройна фигура една се чернееше в широкото, безлюдно поле, сякаш изметено и чисто под светналия купол на небето.
Пролетта идеше. Топли широки пориви на южния вятър нежно милваха уморената болна снага на земята и тихо сякаш я будеха от сън. Полето се събуждаше. Като възкръснал по чудо мъртвец, удивено то откриваше морни погледи и свенливо се усмихваше на слънцето с разцъфналите си минзухари. Пролетта не беше му донесла още разкошното зелено рухо. Поляните се жълтееха, посърнали и сухи, и на всички посоки се простираха широки, черни като смола ивици от угар — сякаш забравени от есента некролози… Но далечният въздух на пролетта беше озарил небето. От височината на необятните си простори то беше видяло нейните усмивки — далечния пожар на нейното сияние — и ликуваше: паднала беше от него и най-малката сянка, изчезнала беше и най-малката скръб. Като най-чист сапфир светеше то сега, смееше се и блещеше, изпълнено с горящи лъчи. Хиляди чучулиги, опиянени от толкова лъчи, светлина и въздух, замираха в страстни, възторжени песни, сякаш малките сърчица се топяха от радост и щастие…
Макар че работеше от зори, Гълъб не чувствуваше умора, ободрен и развеселен от животворния лъх на пролетния ден. Но слънцето се беше вече запряло на пладне и той нетърпеливо и често започна да поглежда към село: време беше да му донесат обеда. И ето, далеч из пътя, се зададе жена и бялата й забрадка и ръкави силно блещяха на слънцето. Спрян и загледан в нея, Гълъб помисли, че това навярно е сестра му Ирина, наведе се и продължи да сее, съсредоточен и внимателен. На края на нивата той отново се изправи и загледа към пътя. Жената с бялата забрадка беше вече близо и ясно се виждаше бялото й, засмяно лице…
— Боже, Ненка…
Учуден и изненадан, Гълъб отпусна ръце. Той позна жена си. Доскоро тя беше тежко болна, беше се поправила, походваше и пошетваше нещо из къщи, но той не вярваше, че ще се реши да дойде чак на нивата. А ето тя… Той я гледаше да иде весела и засмяна, хубава в бялата си лятна забрадка, както всякога е била с него в полето… Най-после тя беше спасена, изтръгната беше от страшните неумолими ръце на смъртта…
Ненка беше вече наблизо. Та се приближи все така радостна и засмяна, но още слаба и бледна. Галено Гълъб почна да я гълчи:
— Гледай, Ненка… Защо дойде? Ами че ти ще се умориш…
— Хо, разсърди се… Аз съм вече здрава. А и толкова хубаво време! Боже, какво слънце…
Тя се спря, тежко поемайки дъха си. Една минута и двамата се гледаха мълчеливи и засмени, в техните чисти погледи се откриваха и си говореха душите им, влюбени и щастливи. Ненка сложи бохчата.
— И татко сам ми каза: иди, поразходи се — ще ти олекне. Их, колко ми е добре, ще хвръкна…
— Ще хвръкнеш ти, ако те оставя. Чакай не сядай още… — Гълъб отиде до колата и се завърна, носейки голям нов ямурлук. Той го постла на чистия синур, близо до малката трънка, цяла отрупана с бели като сняг цветове, около които бръмчаха пчели…
— Седни сега… Земята още е мокра…
Ненка седна, усмихнато и унесено загледана наоколо. Хиляди спомени като сладки сънища възкръснаха в нея и милваха душата й като топли, пролетни лъчи. Колко пъти те са били наедно с Гълъба в това поле и в блясъка на засмените му утрини, и в здрача на топлите, тихи вечери! Колко милувки, колко радост. Всичко наоколо й беше познато, всичко сякаш й говореше за нещо свидно. Стори й се, че малката трънка, до която седеше, прилича в бялата си премяна на млада дружка и й кима нещо дяволито и мило; на белите й кичури сякаш играеше срамежливата усмивка на девственица, която неведнъж ги е виждала така наедно и не една тайна знае…
Из развързаната бохча, завита в бяла кърпа, Гълъб извади топла, прясна пита. Като я сложи на коляното си, той искаше да я разчупи. Ненка я грабна то ръцете му.
— Чакай… Виж, щях да забравя. И татко заръча, още колко заръки…
Тя стана и отхвърли дългите си коси назад.
— Обичай е. Да видим каква ще бъде годината.
Ненка се наведе и силно търкулна питата по чистия синур. И двамата, с наивно детско любопитство, заследиха я с очи и чакаха да видят къде ще падне. Ето, и тя в последни колебания се завъртя и падна на долната си страна, с кората нагоре. Ненка радостно плесна ръце.
— Гледай, гледай! Ето — добра ще е и тази година. Какви храни ще станат!…
Тя се затече и донесе питата.
— Аз ще разкажа на тати. Той най-много за това заръча.
Седнали на синура, те започнаха да се хранят. Ненка се беше оживила, неуморно бъбреше и се смееше, сияеща и весела, прилична на една от малките пчелици, които весело бръмчеха около бялата трънка. Гълъб я гледаше, усмихнат и щастлив, забавляван от детските й немирства и закачки. Ненка беше се чудно разхубавила. Лицето й беше станало по-бледно, но по-нежно и хубаво. Сред тъмните сенки, останали от преживените страдания, блещяха очите й, лазурни и чисти, пълни с лъчи, сякаш в тях дълбоко се оглеждаше цялото пролетно небе. Често погледите им се срещаха и се топяха в безмълвно, тихо блаженство. Току над тях, издигната високо, трепкаше и пееше чучулига. Ненка спре да яде и се загледа в нея. Стори й се, че тая добра и мила птичка без друго знае за тяхната радост, за тяхната обич и пее за тях…