— Миличкото… как пее… — нисичко продума тя.
Гълъб я разбра и се усмихна. Но сякаш внезапна мисъл й доде на ума, тя стана изведнъж замислена и тъжна и някъде недвижно се загледа. Гълъб последва погледа й, искайки да узнае къде тя гледа. Далеч се виждаше краят на селото и вън от него на ниския, стръмен хълм белееха се гробища. Черни, безлистни още дървета навеждаха над тях вейките си — сякаш скърбящи майки, припаднали над скъпи мъртъвци. Ненка гледаше там. Неотдавна се помина първото им дете, ненарадван и ненамилван младенец, отнесъл със себе си толкова радости и копнежи. След смъртта Ненка се беше поболяла и споменът за малкия покойник събуждаше острата болка за болестта й, за голямата й скръб… В очите й се показаха сълзи, тя беше готова да заплаче. Гълъб разбра всичко.
— Ти пак за него… Остави, защо мислиш, защо се тровиш така. Нима не стига. Всичко трябва да се забрави. Нали си здрава…
Но Ненка сама бързо прогони скръбта си. Нямаше място сега за нея. В разведрените, влюбени души на двамата никнеха нови надежди, млади и засмени, като подранилите минзухари. Те чакаха нови, честити дни. Ненка се засмя:
— Нищо… тъй малко… Но аз те слушам. Аз се радвам, че оздравях. Ах, колко ми е леко днес, колко съм добре. Наистина ти казвам, ще хвръкна…
— Не можеш…
— Колкото и ти, а уж си гълъб… Мъничко гълъбче!… — Тя измери с очи едрата, широка снага на Гълъба и се заля във висок, кръшен смях. Синурът беше изпъстрен с минзухари — разтворени, засмени очи, взрени в небето. Ненка накъса от тях и накичи косите си. И засмените минзухари още по-весело разтвориха златните си чашки, доволни, че кичеха това хубаво, сияещо лице. Тя се приближи към Гълъба.
— Накичи се и ти. Дай, аз сама…
Гълъб покорно се остави на нея. Тя трябваше да се издигне на пръсти, за да втъкне стрък минзухар над ухото му. Малката й, гъвкава снага се губеше в широките, силни гърди на Гълъба. Но той гледаше да греят над него лазурните й, засмени очи, две трапчинки играеха на бузите й. Галено той я плесна.
— Лудичка, лудичка си ти…
И загрижен за нея, той почна да я подканя да си ходи.
— Слънцето лъже още — лесно се настива. Хайде…
— Е, омръзнах ти…
— Омръзна ми ами, не искам да те гледам. Изгубих толкоз време.
Скоро Ненка си прибра бохчата и тръгна. Бързо се намаляваше нейната фигура и на забрадката и на ръкавите й само слънцето ярко блещеше. Когато тя вече се закриваше зад хълма, обърна се и замаха нещо с ръка. След това се възви, заслиза бързо и се изгуби.
Спрян на нивата, готов да сее пак, Гълъб я гледаше усмихнат. Какво искаше да му каже тя? Не това ли, че тя го обича, че тя е здрава, че ще живее, че ще бъде негова, завинаги негова, тя — палавата малка Ненка. И неволно погледът му се обърна към небото, очите му се просълзиха. Една дълбока, тиха радост изпълни душата му, прояснена и светла, като пролетно небе. Пред замечтаните му очи изпъкна ярката картина на чаканите дни: узряла, буйна като море нива, изпъстрена с червени макове; жътвата, Ненка, пееща и весела, със сърп в ръце, блеснал на яркото слънце… Така, както някога… И Гълъб усети една могъща, свръхестествена сила да обзема неговата снага, закрачи твърдо и смело, нервно заграби пълните зърна и с широк, стремителен размах ги пръскаше: като дъжд от сачми шибаха те черните бразди и звънтяха, пръснати надалеч.
Той заработи страстно, весело.
А високо над него минаваха върволица жерави, отиващи на север, и горди, възторжени викове се ронеха върху безмълвното, очакващо пролетта поле, сякаш звънливи зърна, посипани от ръката на сеяча…