Гимназистът пламна за думата „някой“ и щеше да извика на дяда си хаджия, че тоя „някой“ са велики хора, но вратнята се отвори и влезе Найден. Тогава Борис, който се чувствуваше виноват, излезе из другата порта.
Борис, както и голяма част от гимназистите, беше увлечен по това време от първите отрицателни доктрини, които някои учители, руски възпитаници, намираха за добре да им шъпнат или явно проповядват от катедрата между уроците, нарочно съкратени. За да се фане по-добре семето, донесоха се и руски книги, печатани в Женева, с пиперливата пища на които се хранеше лакомата юношеска душа, намерила при нея уроците много сухи и трудът много непривлекателен. При моста се откри и книжарница с такъв надслов: „Тук се продават социалистически книги“. Това бяха зачатките още мътни, боязливи, колебливи и нови на онова отрицателно, с нихилистическа подкваса течение, което по-после ясно и рязко се оформи в социалистическа партия. Тогава още идеите се фърляха откъслечно, случайно, на шега и поглъщаха безразборно. Борис, с темперамент горещ, с ум жив, неуравновесен, жъден за ново, напоен отрано с предубеждение против науката, която „прави само кариеристи и паразити“, намираше в новото учение храна за своята неспокойна мисъл и оправдание на ранения си нехър и отвращение към сериозни занятия, отвращение, въведено пред очите му до висотата на героизъм… Тоя даровит, умен юноша, с великодушни задатки в сърцето се носеше сега от бързея на мътилката и прахосваше в безплодни лутания из царството на громките фрази най-добрите сили на ума в сърцето си.
III. Два познайника
Стремски се здрависа с чича си и му обади, че сега става митинг за съединението. Хаджият се възрадва.
— Ах! Да ида! — извика той и стана да иде в къщи да си земе шапката.
В това време се отвори вратата и се появи един селянин.
— Добър ви ден, господине — каза селянинът, като приближи свенливо. Той беше човек между двайсет и пет и трийсет години, крайно мършав и почернял, рус, с челоо тясно и издадено, и поглед остър и див.
Стремски искаше да го познае.
Селянинът чакаше мълчаливо това като човек, който не искаше сам да науми кой е.
— А! Добре дошъл, добре дошъл! — каза най-после зарадван Найден, като фана за ръката госта; па се обърна към чича си: — Чичо! Стиснете ръката на този българин!
— Кой е негова милост? — попита старецът учуден.
— Един мой приятел още от княжеството.
Старецът се ръкува сърдечно и влезе в къщи.
Стремски покани да седне Рангела — защото това беше отмъстителят на баща му — и много любезно го разпита. Рангел просто и късо му разказа живота си от денят, в който избяга от Бучинския хан. Той се скитал доста време из Врачанската планина, па се заселил най-после в Шуменско, дето по едно време имал и служба горски стражар. Но, подушен от властта, той изчезнал и се скитал досега, гладен и под вечен страх да бъде уловен. Той скри само едно нещо: че хайдутува около една година в Родопите.
— Но защо не дойде при мене още тогава, Рангеле? Нали ти обещах, че няма да те оставя?
Найден с любовта на брат се занима веднага с мисълта да настани тук Рангела, чието хлътнало лице ясно сочеше теглата, които е изтърпял. Той му каза, че сега имаше една отворена служба като за него: пожарникар в Пловдив. По-сетне ща му подири друга. Занапред обаче той ще бъде Ангел, не Рангел. Шопът благодари покъртен и с насълзени дори очи.
Невянка беше изпратила гостенката и идеше насам.
— Ела сам да те представя на жена си… Невенке! Подай си ръката и стисни тая юнашка десница!
Невянка, без да поиска разяснение, усмихна се към мъжа си и се ръкува сърдечно с Рангела.
— Щом е юнак негова милост, той има моето уважение. Юнаци могат да бъдат само честни души — каза тя, като гледаше почернялото лице на селянина.
Но тя пламна от червенина и изгледа с удивление момъка, когато Найден по френски й каза кой е.
— Ти, Ангеле, ела довечера у нас да вечеряме — обърна се Найден към селянина, за да удовлетвори изразената по френски молба на жена си.
— Сполай ви — поблагодари Рангел.
— Ах, ето иде още един наш приятел!… Ела, Митко! — викна Невянка към един бледен стражар, който влезе из портата с неуверен вид.
Дядовът Гъчов син, някогашното овчарче, беше неузнаваем под стражарската шинела и с това увехнало, убито лице. Найден го изгледа с участие.
— Какво правиш, Митко? — попита го той.
— Да кажем, че сме добре, господин Стремски! — отговори Митко с една тъжна усмивка.