— Ти си угрижен нещо… Булката здрава ли е?
— Здрава е.
— Защо я не доведеш някогаж на гости?
Митко цъкна с язика си отрицателно.
— Че какво е?
— Не е Тодора за пред хора, дето го рекли… — и той се усмихна горчиво. Стремски го погледна учудено.
— Не сговаряте ли се?
— Лошо.
— Лошо? — извикаха Стремски и Невянка едновременно, като разбраха от тая бърза и открита изповед, че Митковото сърце ще е преляно от горчила домашни.
— Измамих се, господин Стремски, отидох си с тая жена! — въздъхна Митко.
— Бедни Митко! — каза нажалено Невянка.
— Какво ти прави? — попита също угрижено Стремски.
— Прави лоши работи — подзе стражарят и направи знак с ръка, като че искаше да си обърше сълза на окото, — безчестно живее — да прощава госпожата — сиреч, как да ви кажа?… Наложила е дебелите, зачерни ми лицето… Нощем се върна у дома от караул, да си легна, а нея няма, излязла! Заран си дойде, па ако й продумам нещо, ще се фърли като усойница на мене…
— Хай дявол! — избъбра Найден.
— Друга една нощ пък заварих, че излазяше от дома — няма да повярвате, господин Стремски: един поп! Той се префърли през зида. Поп Кън!
— Ах, поп Кън? — извика Стремски, — аргосаният!
— Налетях, господине!
— Откъде е тая вонта? — попита старецът, който пак дойде и слушаше мълком.
— Оттука.
— В тая гъркомания ли намери? Ти не знаеш ли? „В дяволско село черква не прави!“ Що си не зе от Карлово момиче?
— Беше, господине — въздъхна Митко.
Рангел се обади:
— Момче бе!
Митко се обърна към него.
— Заколи я! — извика Рангел, комуто космите веднага щръкнаха. Митко го изгледа сепнато.
— Не се стряскай, Митко: негова милост е много добър наш приятел — каза Стремски. — Но на твоята болка е лесен церът: напусни я тази развратница! — И Найден му обади, че това е лесно. Той сам щеше да помогне да се ускори развода.
— Недейте, господин Стремски! — изпъшка умолително стражарят и тоя път си отри окото.
Стремски зяпна от недоумение.
— Защо не се откачиш от нея? — попита той.
— Не може, не може — въздъхна Митко.
Увещанията на Стремски останаха ялови пред упорствуването Митково. Той разбра, че нещастният е влюбен и вплетен в примките на тая коварна жена. Той пак си спомни какъв здрав и цветущ го видя тука преди четири години и какъв сега го вижда. Столичната кал беше погълнала в дълбините си и тая младост, погубила и тая сила, отнета на хлебородните поля и на благодатния труд. Нему му дойде даже едно гризене на съвестта.
— С какво мога да ти помогна тогава, Митко?
— Та и за друго дойдох, господин Стремски: извадиха ме днес от службата, на която вие ме наредихте… Карах се с адвокатина Ладжовича, задето ми срами фамилията… Тоя я подмамя. Той ми се закани и днес ме изчислиха.
— Това е подло! — извика Стремски.
„Без чест, без покой, без хляб, без надежда, без искрица светлина в живота — има ли по-ужасно съществувание?“ — думаше си Стремски, когато изпрати Митка и Рангела с решение още днес да се погрижи за тях. Но той си спомняше тихия и щастлив овчар от Стара планина и пак чувствуваше, като че е виновен в нещо.
Хаджи Евтим излезе и отиде на митинга.
IV. Замфирица
Рангел излезе заедно с Митка, чието нещастие го покърти. Той веднага се привърза към него, а Митко с благодарност видя това участие. Одеве — двама непознати, сега те вървяха из улицата приятели искрени. Тоя скитник и изгнаник намери брат в този окаяник.
Митко се ожени още на втората година от своето настаняване тука на служба стражар. Той видя най-напред Замфирица на полето, когато се завръщаше с една скъсана омбрела от Бунарджикът, с полски цветя в ръцете, закачайки се с трима войника, които й скубеха китката. Това виждане беше доста да се влюби в нея и да подири де живее. Запознаването им стана много лесно, той не пита никого за живота на харесаната мома, сгоди се и се венча за нея.
Замфирица беше хубавица. Развратна още от малко момиче, тя принадлежеше към ония фамилии крайчански и сиромашки в Пловдив, които прояждаше нравствената развала още в турско време. Майка й, възпитана на коленете на турските ефендета, направи и дъщеря си подобна на себе и тя от рано затъргува с нея. Но Замфирица не можеше да следва открито престъпната си привичка, ней беше нужна заслоната на един законен мъж, за да не я стесняват моминските съображения при развратствуването. Тя намери в простодушния Митка този мъж и успя така да го обае и привърже към себе си, щото сега Митко, до полуда влюбен в нея, въпреки явните й измени и позора си, не можеше да се реши да иска развод. Колкото по-силни страдания му причиняваше жестоката жена, толкоз по беше уверена, че държи здраво в ръцете си този безхарактерен и безизходно впримчен в мрежата на сладострастните й ухищрения. Митку се чинеше, че ще умре, ако го разделяха от нея. Но дошел до отчаяние от многото страдания, той реши да дойде днес у Стремски, да се пооплаче и да поиска помощ… против себе си.