Нещастният!
Из пътя Рангел ободряваше Митка и псуваше жена му: той я считаше вече чужда на двамата. Неговата груба, но здрава мисъл не можеше другояче да я цени. Така неусетно минаха през главната улица на Джамбаз тепе и се спряха при Хисар капия.
— Къде отиваш ти? — попита Митко.
— Никъде. На тука ли живееш?
— По-надолце: Ако щеш, ела да ми видиш вратнята, та да знаеш…
Рангел се съгласи. Смъкнаха се надолу из тесните криви улици, потулни гнезда на сметове, миязми и разврат, завиха из една безлюдна, влезнаха в друга заглъхнала сляпа улица. В тая улица живееше Митко, в къщата на баба си — Замфирицината майка.
Току-що Митко посочваше вратнята, той забележи, че тя се беше отворила и пущаше някого там — Митко видя само един човешки лакът. После вратата се слабо хлопна. Митковото лице пожълтя, едно премаляване го обзе и той щеше да падне, но се опря на Рангела.
— Аз не мога! Погледни ти из дупката кой влезе там — пошушна Митко на другаря си, а той седна на един камък до зида и фана главата си с две ръце.
Той не видя Рангеловото лице как стана страшно и как Рангел се фърли като див към портата със стиснати юмруци. Кръвожедния нагон у тая дива природа се пробуди. Той не знаеше ще бие ли, ще пребие ли, ще убие ли.
Въпреки очакването си, той намери вратнята, че поотзяваше. Той погледна навътре и видя на двора една жена с торба на гърба. Една селянка. Замфирица със синя рокля, с кокичета, втъкнати в черната коса, с лице безочливо и хубаво, приказваше на тая селянка.
— Няма го тука Митка! — казваше тя сопнато на гостенката.
— Невясто, да го почакам тогава — каза селянката.
— Тука няма какво да чакаш… Той чак довечера ще дойде — отговори нетърпеливо Замфирица.
Селянката не се дърпаше, макар че Замфирициния поглед и казваше, че трябва да си отиде.
— Как сте с Митка? Чувам, че не си живувате вие? — попита внезапно селянката, па се усмихна, за да не се покажат думите й много сурови.
Замфирица прибледня.
— То не е твоя работа, бабичко! Хай иди си! — и тя й посочи вратата.
— Недейте, мари синко, не го мъчи горкият… Посърнал и почернял е, да ти домилей… Не прави така, баба!
Селянката се усмихваше, но Рангел видя, че си обриса очите.
Замфирица кипна. Лицето й доби нов цвят: божуров.
— Махай се оттука, дърта селаченко, дошла си да се лигавиш!… Иди си! Кой те пита коя си!
Селянката поиска да я предобри, като видя, че молбата й наместо да я смекчи, разгневи я още повече.
Но Замфирица я засипа с цял потоп оскърбления и хули, а слисаната селянка, вдигнала две ръце, викаше само: „Чакай, баба!“ и се дърпаше към вратнята, пред нападателните движения на младата.
В тоя миг Митко влезе вътре тичешката.
— Мамо! Мамо! — викаше той, като я фана за рамото: — Мълчи си, не я сърди!…
— Синко! Изгори те тая! — извика отчаяно майка му, чиято душа, прекипяла от горест, поиска да си излее теготата.
— Замфиро, не фащай кусур на стар човек… Хайде, мамо, да излезем, булката е сърдита.
— Води я! Води я поврага майка си! — викаше Замфирица, като си отиваше към къщи и сбираше по земята изпадналото от косата й кокиче.
Тя зърна Рангела, който още стоеше като вкаменен на портата.
— Какво зяпаш тука бре, дриплю! — извика му тя и се спусна, та хлопна портата и я заключи.
Митко и майка му клекнаха на ъгъла на улицата, да си изказват жалбите ниско.
Рангел се повърна назад със стиснати зъби от ярост и с юмруците още неразтворени, сякаш искаха да пребият някого!
Убийцата на Юсуфа действително беше сега страшно нагневен. Видът на тази човешка жестокост го ожесточи и направи способен за по-голяма. Вроденият кръвнишки нагон у тая люта и при това добра душа се пробуди внезапно. Милостта го покърти, негодуванието го озвери. И той вървеше скоро, намръщен и със свиреп поглед.
Скоро той пак мина под старовремската арка на Хисар капия и излезе на мегданът Джумая.
V. Да живей съединението!
Едвам се озова на тоя мегдан, Рангел видя, че от срещната улица се зададе една голяма тълпа народ. Митингът за съединението се беше свършил и множеството излазяше още наелектризувано от въодушевлението и жедно за шум и за демонстрации. Оживлен глъч бръмчеше из гъстата подвижна навалица, която се запъти из станционната улица. Рангел се присламчи към множеството, за да се притули от опасни погледи. В предните редове вървеше един исполин, облечен в прости френски дрехи, с голяма шапка; той беше твърде развълнуван и водеше две деца, които пазеше от тълпата, да ги не смачка.