Случаят или по-добре — логическият ход на нещата, който събра в Пловдив неколцина от героите на тая история, пръснати досега по разни страни на България, беше довел и Ивана Боримечката. Нашият стар познайник не беше устоял най-подире против влечението на сърцето си и преди две години и половина напусна България. Неговото родно село стоеше още в полуразвалини и той се засели в богатото село Д., в долината на Марица, недалеко от Пловдив. Вкусил доста от политиката, той и сега не оставаше равнодушен на нея и колчем дохождаше в Пловдив, отбиваше се при приятеля си Стремски да узнае нещо по въпроса на съединението. Засега неговата политическа роля се ограничаваше в това въжделение. За депутат да се избира тука той нито помисли. „Де може в автономията един селяк да влезе в камарата! Тук не е простотия, като Шопландия… Тука образовани глави само се избират!“ — думаше си Иван не без гордост за „Тракията“. Тоя път Иван водеше Гурка и Скобелева — да ги кръсти в огъня на борбата за съединението. Тълпата заприщи улицата, из която вървеше. Вместо да се намали, тя растеше от нови съчувственици. Имаше там: търговци, занаятчии, денгубци, изпъдени чиновници; имаше печатари — напуснали всичките печатници в столицата, имаше гимназисти, изключени и не — между тях — Борис Шамуров, имаше хамали, селяни, чужденци любопитни и всичката празна сган на крайните пловдивски махали, застървена от вчера за днешния митинг — днес беше неделен ден. Но тая смесена тълпа, доведена тука от различни побуждения, се сливаше духовно в едно искрено патриотическо чувство.
Полицията оставаше свободно мирното политическо шествие, позволено от законите. Градоначалникът, един русин, не намираше за добре да пречи на народа да иска онова, което Русия бе искала и подписала в Сан Стефано.
Иван Боримечката, който по ръст и по разпаленост изглеждаше като един от вождовете на множеството, показваше особено усърдие — неговия огромен глас задушаваше другите и даваше тона. Той често се обръщаше към децата си:
— Гурко! Викай!
— Скобелчо! Като идем пред руския цар, да извикаш ура, да не стоиш като папин?
„Руският цар“ беше руският консул, пред балкона на когото тълпата отиваше да манифестира. Боримечката нямаше време тука да обяснява Скобелеву разликата между двамата и да го посветява в тънкостите на държавната наука.
Това шествие към домът на руският представител, скръбно по своето възпитателно значение за младото поколение у един млад народ, фърляше едно триумфално изражение по всички лица. Култът към Русия в Южна България, тогава още горещ и непокътнат в масата, а в интелигенцията омекнал до чувството на една разумна признателност — движеше още с магийна сила духовете. Разочарованието в Русия не беше ги докоснало още, както в княжеството, гдето намясата на русите в злочестия преврат от 1881 година беше произвела първия разрив между интелигенцията и тях. Когато наближиха до къщата на Цветанова, навалицата спря.
— Да извикаме Цветанова!
— Господин Цветанов, народът, майка му стара, иска да му гълчиш…
Раздадоха се безброй гласове. Народът чакаше да види Цветанова.
Скоро се изправи на балкона депутатът и поздрави народа, който му отговори с бурни викове, сред които изскачаше по-ясно гръмовития глас на Боримечката.
— Да живее съединението! — викаха стотините гласове. Иван извика:
— Долу княз Богориди!
Такъв смел вик днес пръв път се пускаше.
Един господин със златни очила го дръпна и му каза:
— Не думай княз Богориди: кажи Алеко паша! Той не познаваше Ивана.
— Мълчи бе, не учи баща си как се правят деца! — изхока го презрително бившият искрецки депутат и политически мъж.
Цветанов произнесе реч, която беше една гореща филипика против съществуването на Източна Румелия, „грозен паметник на вопиющата несправедливост на Европа, която чрез разчленението на България осъди отечеството на слабост и политическа анемия“. Заключителните му думи: „Съединението ще стане, стига да го искаме. Да живее целокупна, неразделна и велика България!“ се покриха с възторжени ура и ръкопляскания.
— Да живее! Аз първи ще издигна байрака на връх Балкана! — извика Иван Боримечката.
— Ура! Да живее велика България!
— Да живее Русия!
— На консулатото!
— Викайте, бре! Майка ви… — извръщаше се възторжено Иван към Гурка и Скобелева, които възпитаваше в политически живот. Рангел, чужд още на тая страна и непознат със страстите, които я вълнуваха, едвам къде края можа да разбере в що се състои работата. Той се наелектризува от общото вълнение и зафана да вика. Мирната манифестация отмина нататък. Но тя скоро доби малко бурен характер. При един кръстопът, из една тълпа, която стоеше настрана, чу се вик: