— Долу!
Тоя оскърбителен възглас, фърлен очевидно на манифестантите, направи ги да се обърнат към казаната купчина зрители. Между другите познаха там доктора Догански с гневно лице. До него един млад поп, с килната назад килимявка, с лице сухо, с рижда рядка брадица, стискаше юмрука си и говореше нещо ядосано на окръжающите го като погледваше презрително към тълпата.
— Кой извика: долу? — питаха някои.
Догански благоразумно влезе в кафенето.
— Тази ли козя брада вика: долу? — попита зачуден Боримечката, като се вгледа в попа.
— А бе този е аргосаният: поп Кън! — извика един.
— Поп чапкън! — изсмя се друг.
— Долу черните раси! Долу идиотите учители! — извика Борис Шамуров, като зърна пред кафенето и някои от своите учители.
— Тоя пък какво! — попита един, като посочи Борис Шамуров.
— Той е изпъден гимназист.
— Кого де боли, там се чеше — усмихна се другият.
— Да живее Алеко Богориди! — извика попът дръзко. В туй време двама стражари го приближиха, за да му дадат покровителство, ако стане нужда.
Това повторно извикване и появлението на полицията разгневи тълпата. Неколцина от най-буйните се фърлиха върху попа, като разблъскаха стражарите, и пръв го улови Рангел за гушата. Той разбра, че тоя същи поп е влизал у Миткови с безчестно намерение и зафана да го дави. Но Иван Боримечката го изтегли из ръцете му веднага и каза на уплашения поп:
— Изреви едно: „Да живее съединението!“ или ще ти сплескам главата!
Като видя страшния юмрук на Боримечката, попът извика с разтреперан глас:
— Да живее съединението!
— Хай сега върви си.
Попът се вмъкна в кафенето сред смеховете на тълпата, която продължи шествието си нататък, шумяща и внушителна, за да прави овация на Русия пред балкона на нейния представител и да го моли да предаде на царя народното желание за съединение.
VI. Кипеж на една идея
Действително през месеците март и априлий 1884 година Южна България беше театър на необикновено движение: идеята за съединението беше обзела цялата област. Несправедливото и уродливо дело на Берлинския конгрес — Източна Румелия — още от първия час посрещнато с ненавист от българския народ в Южна България, после търпяно при благотворното действие на новото автономно управление, по едно време престало даже да се вижда тъй противно пред непрестанните политически вълнувания, крамоли и трусове в свободното княжество, предшествували, придружили и последвали преврата на 1881 г., с който княз Александър спря конституцията — сега това създание на Берлинския ареопаг повдигаше изново протеста на страната, протест грамаден и единодушен, изразен във формата на двеста и шейсет и два митинга, които в продължение на два месеца разтресваха цяла Южна България.
Няколко бяха причините на това подигане националния дух, чревато с велики и страшни сетнини, изпълнили — създали по-добре — българската история през следующите десет години. Първо: винаги живото и бдяще в душите желание у южните братя да се съединят със северните, чувство, готово да бликне и се прояви шумно при първия психологически момент: после несъвършенствата и несгодите на политическото положение на областта, които с времето изпъкваха повече, и както се мислеше, се отразяваха неблагоприятно на икономическото й развитие; друго — наближаването срока за преизбиране главен управител за нови пет години, което беше една сгодна минута, за да се напомни изново на Европа несправедливостта й и желанието на Южна България да се види съединена със Северна.
Притуриха се и други фактори, които фърлиха искра в тая барутна почва и извикаха това чувство да избухне сега в много по-ярък вид; политиката на главния управител и разгарът на партийните борби. Дълго време предпазливият Княз Алеко Богориди направи грешка да излезе из своята честита пасивност и да прегърне открито интересите на една от партиите — Народната либерална партия, властвующата сега, която имаше вече лека русофобска украска — и по тоя начин да въоръжи против себе си другата, Народната партия, в опозиция и русофилска.8
Едно мощно и съблазнително оръжие за борба на 1884 г. в надвечерието на избирането главен управител за един нов петгодишен срок представляваше се знамето на съединението. Опозицията го дигна и насочи като един колосален круп против Румелия и против партията на княза Богориди — който се превърна на Алеко паша в органите й. Това тя стори с толкоз повече жар, защото узна, че в часът, когато областта пак трябваше да протестува против отцепването си от княжеството, в нея се подписаха заявления в полза на княза Богориди и на неговото преизбиране, което беше едно желание пред Европа за продължението на Източна Румелия. Естествено, като отговаряше на политическите ламтения нейни и на страната, това движение в същото време вършеше и партийните интереси на опозицията.
8
Двете източнорумелийски партии се образуваха рязко и ясно още на 1881 година. До 1883 година те носеха имената на своите шефове, а оттогава докрая населението ги означаваше с прякорите: „Казионни“ и „Съединисти“, а по някъде — „червени и бели“. Официално обаче първите си даваха название „Народна либерална партия“, а вторите — „Народна партия“, които названия и ние задържаме тука.