Княз Алеко, със силно накърнена популярност, съвършено бледнееше сега и се заличаваше пред народния идеал. Позивът на опозицията намери дълбок отклик и привлече в нейните редове целия народ, който й придаде едно страшно могъщество и обаяние. Напразно бяха усилията на Богоридевата партия да утиши това стихийно движение, което заплашваше нейното положение, свързано със съдбата на княза. Не беше забележено и нейното възвание от 7 априлий, в което тя, като увещаваше населението да благоразумствува и да не слуша опозицията, казваше с елегически тон: „Ние ви приканваме да плачете с нас заедно за горестната и печалнейша истина, че това наше народно желание е неосъществимо днес за днес; че Източна Румелия има да изплаща тежки грехове — че часът на съединението ни с другите ни братя отвъд Балкана не е ударил още!“ Не обърна внимание на посланието от София на Петка Славейков, към чийто авторитет правителството прибягна за помощ. Дядо Славейков беше много изгубил в Южна България за симпатиите си към Богоридевата партия, пуснала знаменития политически афоризъм в органа си Независимост: „Която нам по-голям кравай, тя нам леля“ (Австрия). Народното въодушевление заглушаваше всички трезви гласове, всички съвети на умереност. Мирното движение доби грандиозни размери, то проникна до най-дълбоките пластове на народната маса и почти село не остана без своя митинг за съединението. Всеки ден депутации с копия от резолюциите летяха към чуждите агентства в Пловдив. Успехът надминава границите. Опозицията се стресна, но вече нямаше власт да спре потока на идеята, който фатално наложи ясен и строго определен характер на бъдащата й политика. Никога народа не е бил изказал по-тържествено и по-единодушно какво желае от ония, които са се решили да ръководят съдбините му. Властвующата партия и Алеко Богориди бяха осъдени като отрицание на съединението. Всеки разбра ясно, че занапред само онова правителство ще е възможно, сиреч ще има доверието на Източна Румелия, което работи за нейното унищожение. И тази мисъл въждеше вече всички честни души в опозиционния лагер, които, като гледаха как скоро събитията ще ги извикат на деятелност и те ще се озоват пред една велика задача, неосъществима без революции и без опасни потресения за страната, вчера излязла из тях; как те ще бъдат обвинени в противоречие, ако една минута се поколебаят, не можеха без силно безпокойство да погледнат на критическата роля, каквато рядко може би се е случвало на партията да приеме.
Движението за съединението имаше друг характер: то беше и една гръмка манифестация в полза на Русия, отношенията между която и главния управител бяха лоши. Бяха се дали и от двете страни причини за охлаждение: от една страна — явното русофобство на княз Богориди и вродената му подозрителност към руската политика; от друга — някои безтактности на руските консули и натиска спрямо главния управител, които раздразниха самолюбието на княза, мек, добър и слаб, но сприхаво ревнив за своето достойнство и независимост — и други още спречквания от чисто личен характер. Околни влияния изкусно се възползуваха от това настроение и тласкаха княза към рисковани постъпки, които трябваше да му отсъветва както грижата за неговото лично положение на главен управител, така и чувството, че страната, в която князува, е заляна и освободена с руска кръв — тия постъпки докараха пълен разрив между него и Русия. Именно, той направи два невероятни по дързостта си акта:
Затвори вратата си на руския консул Кребела и му запрети да се явява в конака.
Отказа на руското правителство разрешение за съграждане при Шипка параклис-паметник за падналите там руски войници за освобождението на България!9
Подир такива случки той ставаше вече невъзможен като главен управител на Областта за един нов петгодишен срок. Русия чака 15 априлий 1884 г., денят на избирането, за да каже своето вето в Цариград.
Митингите за съединението, от които гърмеше Областта по това време, отговаряха и на видовете на руската дипломация в това отношение, че тия вълнения бяха и едно изражение на недоволство от народа против Алека Богориди, дискредитирваха го и улекчаваха задачата й в Цариград.
9
Един особен „Комитет за издигане паметници на падналите във войната руси“ — посредством волни пожертвувания в Русия, беше се обърнал чрез руското правителство до румелийското за разрешение да построи един параклис и при Шипка.
Това разрешение веднага се даде подир 18 май 1884 г.