Колкото за главната цел на митингите — съединението на Южна България със Северна — Русия никакво обещание, нито надежда не даде. Многобройните депутации, които се явиха пред представителя на царя да му изразят народното желание, получиха само отговор, че Русия зима акт от тяхното заявление, но нищо повече. Русия не намираше своевременно новото повдигане по дипломатически път на едвам задрямалия Източен въпрос. Нейната възточна политика се стремеше сега към закрепяване добри отношения с Високата Порта. Цяла Европа желаеше мир, а Русия имаше нужда от него. И тя съветваше търпение и благоразумие.
Това съединистическо движение, плод на съчетанието на политическите интереси с едно общенародно въжделение, като подготвяше едно фалшиво положение в бъдаще за Народната партия, правеше положението и на Народната либерална партия до немай-къде плачевно. Тя не можеше да се опълчи явно против народния идеал, но прегърнали взаимно интересите си с княза Богориди, тя не можеше да го жертвува, сиреч да жертвува себе си.
Тя мина прочее като враждующа на идеята за съединението и заинтересувана да запази Алека Богориди и Румелия и с тях своето положение. Князът още се мамеше, че неговата партия е силна, и очакваше от нея да му даде осезателни доказателства за преданост. Тогава тя пръв път се принуди, въпреки лошите предчувствия, да свика митинг на открито място, в градската градина на 1 априлий, за да изкаже столицата доверие на княза Богориди. Митингът, съставен от верни чиновници, изтърпя пълна несполука. Тълпите на опозицията наводниха градината, току-що той се зафана. Заглушителните викове „Долу!“, „Да живее съединението!“ не оставиха да се чуе приготвената резолюция в полза на княза Алека. Произлезе блъсканица с тояги и юмруци. Правителствените привърженици изчезнаха, навалицата на съединистите стана господарка на митинга и се запъти шумно към руското консулство да прави овация на Русия. Князът, в конашката градина, съседна на градската, слушаше виковете, зарадван и усмихнат. Той зимаше тия грамадни и въодушевени възклицания за манифестации в негова полза. Но когато му доложиха за скръбния изход на митинга, грабнат от „les autres“ — княз Богориди не наричаше инък съединистите — той отиде и се затвори в стаята си и плака.
На 4 априлий той с приказ запрещаваше митингите. Мярка безсилна.
На 16 априлий той се дигна със семейство и с покъщнина за Цариград и напусна завинаги крамолната страна.
VII. Кулата
Хисарските бани са Карлсбадът и Трувилът на пловдивското общество. През летните месеци зелените хълмове и долчини, по които се мяркат още величавите останки от венеца на староримската стена, се пъстрят от разноцветни леки облекла, шумен и весел свят оживява тоя кът, заглъхнал през останалото време на годината, животът е в пълния си разгар и дене, и до полунощ. Висшето пловдивско общество тогава се сбира тука, та в охолната безгрижност и безетикетност, свойствени на всяка банянска атмосфера, да подъхне един полуполски живот, далеч от трясъка на пловдивските калдъръми, грижи, сплетни и хапливите мушици.
Между другите — тука беше и Стремски семейно, дошел в края на юли. Тоя път той пак имаше гост чича си хаджи Евтима. Борис, опростен и приет пак в гимназията, явяваше се само на трапезата, в останалото време той се скиташе в околностите с един свой приятел съученик — Чинчев, за когото уверяваше, че бил поет. Тук бяха още и доктор Дъбинов с Анка; Димитър Цветанов, който беше постоянно почти със Стремски. Тоя момък, приятел и връстник Найденов, надарен богато с духовни сили, с възвишен ум и сърце, поет и литератор, подплатен с бляскав диалектик, беше повереник на неговите чувства — умният събеседник, с когото по цели часове се разговаряха по моралните и политически въпроси, които животът на младата страна всеки ден подигаше. Депутати и двамата, и естествено от същия политически лагер, те деляха същите негодувания против лошите обществени явления, които се множеха с дните на Областта, и същите симпатии, полети и мировъзрения…
Августовското слънце висеше доста ниско над Средногорските бърда. То озаряваше старовремските зидове със своите пурпурни лучи и им предаваше особен цвят, изражение и ефект. Техните грамадни останки, изгледвани от неосветлената страна, добиваха още по-едри размери и по-мрачна замисленост в сяйния фон на кръгозора. Стремскеви и Дъбинови с Цветанова отиваха по шосето към кулата или „Камилите“, както се нарича южния вход на Хисарската крепост. Тая порта, устояла още права, въпреки вековете и ръката на опустошението, издигаше над пътя своя гигантски скелет от кирпич и камен и фърляше обаянието на една старинна, средновековна легенда в тая цветуща местност, зашумяла от струите на съвременния живот. Един проход, извъртян вътре в зидището на кулата, полуразсипан също, с излизани и изкъртени стъпала, извождаше догоре.