На върха си тая колосална развалина беше разцепена; един тесен пролом делеше на две арката й, която образуваше така два изправени и един срещу други къса стени, слабо наумявайки два сфинкса — стърчащи в небето. На тясното теме на единия от тия сфинкси, на една шеметна височина Невянка с ужас съзря брата си Бориса и Чинчева. Те седяха там безгрижно над дълбоката пропаст, която зееше под тях, без да обръщат внимание наоколо си. Невянка извика да слязат, това стори и хаджи Евтим, и Стремски.
Борис стана тогава на крака и фана да се смее. Напразно хаджият се сърдеше и махаше повелително. Гимназистът не се махваше и неговото тяло се очертаваше в небесната синева малко като една кукла. Той сякаш намираше удоволствие в безпокойството на домашните си.
Старецът дойде в негодувание.
— Слазяй, бре, блъснигабър! Дето те не сеят, там се раждаш! — и махаше с бастуня си.
— Напразно се мъчиш: Борис няма да слезе именно сега. Ти му даваш случай да покаже своята храброст и твърдоглавщина — забележи Стремски.
— Аз съм се карал днес с него — каза хаджи Евтим. — Той сега го намирам още повече изветрял. Приказва врели-некипели, да земеш да го заколиш. Не ще вече нищо, не харесва нищо. Пуснал коса като дякон, смачкал капела на главата, върви, маха ръце. Какъв си — социалист.
И хаджи Евтим не можеше да се начуди отде изникна това учение, кой ги научи тия момчета да станат такива халосани и непокорни. И той съдеше Цветанова и внука си защо, като са учени, не съберат умът на вироглавците.
— Не се тревожете толкоз, бай хаджия: тая мода ще има един край и ще премине, както всяка мода. Сега у гимназистите е на мода социализмът, както у жените — турнюрът — еднакво неуместни и безобразни у нас — да извинят госпожите — каза Цветанов, като клюмна усмихнато към дамите.
— Той тука се изхайтюва от лоши другари и от революционерни брошури, които получава отнякъде от Европа. И наш Георги доста се е заразил от тия крайни идеи — каза доктор Дъбинов.
— И не знаят коя вода ги носи! — забележи хаджи Евтим. — Само ще си изгуби бъдащето Борис. От пръв баща син — па ще излезе нищо и никакъв човек; а пък синът на Рачка Пръдлето ще стане образован, та да се гордее баща му с него. Завчера ми чете писмото му от Париж.
— Ча какво прави там Рачковия син? — попита Стремски.
— Учи се! Баща му го поддържа. Такъв простак, но не милей пари, за да приготви на сина си добра кариера. Кой знае как го предумал син му… Фали се с него човекът. Каже: „Само за Стефанча мисля, той ще ни прослави фамилията!“ Дявол знае как ще я прослави! Иди прославяй Пръдлевци…
Стремски и Цветанов минаха под кулата и отидоха напред. Другите остаха пред кулата, за да заставят гимназистите да слязат.
Борис не слушаше и като напук продължаваше прав да върши разни опасни движения на върха. Хрумна му най-после да прави вид, като че ще скокне. Макар и да знаеха, че се шегува, на дружината долу сърцата се свиваха, като гледаше тия мърдания, гибелни при най-малкото изгубване равновесието. Невянка му викаше и го молеше с примряло сърце. Хаджи Евтим също го молеше, зовеше го, заканяше му се.
— Бай хаджия, елате и вие при мене да видите колко оттука стоите малки всички: като чорбаджийски идеали! — смееше се още гимназистът.
— Слез, Борисе! — викаха всички.
— Чакай, чичо, да извикам, па тогава ще сляза!
Па като си разпери ръцете нагоре, извика гръмогласно:
— Ура! Да живее съединението!
Хаджи Евтим му изпляска ръце доволен.
— Сега и ти извикай за мене едно нещо! — продължи Борис.
— Пала те палила, какво да извикам?
— Извикай: „Да живее социализмът!“
Хаджи Евтим се навъси.
— Не се гаври, Борисе, ами слазяй!
— Извикай или ще се фърля долу!
И гимназистът придружи заплашването си с твърде победоносно движение.
Долу пак настръхнаха.
— Какво иска тоя лудетина? — избъбра старецът сърдит.
Но Невянка и цялата дружина, разтревожени, го замолиха да удовлетвори лудешката прищявка на Бориса.
— На, фърлям се! — чу се отгоре глас.
Невянка прегърна хаджият.
— Бачо хаджия, извикай: да живее социализмът! Тоя безумник ще падне, както играе на върха.