— Препоръчвам ви господин Чинчева: той е поет — каза Борис, като му посочи другаря си.
— Как, вий пишете?…
— Да… Лоши стихове — отговори заруменял Чинчев.
Чинчев беше момък на Борисова пора и от неговия клас, с умислено лице и светлив поглед. Сърдечни и неразделни приятели, но по наклонности и увлечения се различаваха много. Чинчев се отвращаваше от Борисовата библиотека и социалистическо волномислие; мечтателен, мълчалив, той се предаваше на прочет руските поети главно: Некрасова и Надсона и на скришно писане стихове, поверявани само Борису, който безцеремонно се прозяваше при слушането им, задълбочен при мисълта за всемирното превращение и наближающето откриване гимназията…
IX. Разбит!
Дружината скоро излезна на зеления дол на юг от крепостта, дето клонести дъбове фърляха сянка въз полегатата морава. Там видяха седнал с жена си книжаря Захар Народът. Тоя човек, с голям ръст, с голяма брада и с голям калпак, имаше прякор Добробоев, но всеки го знаеше Народът, защото той имаше голяма слабост към народа, в чието име се беше обогатил и който му не падаше от устата и за славата на който никога не плащаше на редактори, които така приучваше на идеализъм и сухоежбина… Народът прочее носеше в душата си дълбокото убеждение, че той живее за народа и в джеба — подрязан молив, винаги готов да нашари първата чиста маса, която зърне, с ерове, я-та и и-та — страшната филологическа страст на Народа.
Той покани дружината и тя дойде, та седна при него. Разговорът, паднал най-напред на политиката, после дошъл на баните, които не се държаха чисто, после минал на хорът на Славянски, който сега пееше в Пловдив, внезапно се спря на филологията, защото Народът се припря, че „Славянски“ е криво, а „Словенски“ е името на знаменития руски певец, понеже…
И той извади молива и книга.
Като видя бедата, Цветанов, за да я отблъсне, промени разговора и покани Чинчева да прочете нещо свое. Гимназистът стидливо измъкна из пазвата си едно стихотворение. Дружината се умълча, за да чуе четенето. Захар Народът се надвеси над ръкописа, за да следи правописанието.
Поетът зачете с леко разтреперан глас:
— Момко, спри! — пресече го Народът. — Вяра народът го пише с Ѣ, а не с — я: това да го изправиш…
— Слушайте сега, бай Захаре! — забележи Стремски.
— Момко, чакай! Народът говори: хора, не хор.
— Молим, господин Добробоев! — обърна се нервно поетът.
— Народът не употребява: пир! — пресече Народът: — Тури: гощавка.
— Великолепно! — извика Невянка, — тия стихове странно наумяват Лермонтова и неговата „Дума“. Аз ви поздравлявам, господин Чинчев, тука има и музика, и мисли!…
Хаджи Евтим забележи:
— Наистина, върви като нанизано. Жална песен… — Па като се обърна към Бориса, каза му: — Такива деликатни работи да пишеш, браво ще ти река. А ти само с нащръкнала коса знаеш: „Долу чорбаджии“! „Долу царе“! Долосваш всичко. Пък нищо няма да направиш на тоя свят, аз знам, че която кокошка много квачи, малко яйца снася…
Стремски скокна живо.
— Моля, да попитам господина Чинчева нещо! — извика той, па се обърна към гимназиста: — На колко сте години?
— Двайсет години.
— Двайсет години само! И вие, господин Чинчев, пишете подобни страхотии? Верни ли са, моля, у вас тия чувства? Двайсет години! И вече дълбоко разочаровани! И „хладно съмнение“, и „сърце унило“, и „рано разбит на злото под твара!“ Това е ужасно! Вие едвам зафащате да живеете, а карате ни да ви зарием в гроба, вие се представяте една мумия… Под какви житейски борби се сломихте, какви световни бури счупиха вашата енергия, несполуките на какви ваши високи ламтения внесоха в душата ви ядът на унинието и безнадеждността? Зарежете тая болна сантименталност… Вашите дребни ученически разочарования са смешно преувеличени. Борбата, животът, ламтежите стоят пред вас още. Вашата сила още не е зачекната, а вие сте се разхленчили като малодушна баба… У нас животът други мотиви иска, не разочарование, не проповед на сънно униние и малодушие трябва на българите днес, а храброст и енергия, труд и доверие в силите си. Пейте, но пейте да будите, не приспивайте. Гледайте на живота светло, ясно. Вие тепърва влазяте в него. Опълчете се против злините му, да. Но не капитулирайте. С тая малодушна лира вие ще станете само лош поет и още по-лош гражданин…