Зашеметения от тоя строг съд Чинчев остана като вкаменен, с ръкопис в ръка. Той просто докара жалост на Невянка, също засрамена малко за прибързаното си пофаляване, тъй зле изкритикувано от мъжа й. И на хаджи Евтима стана неловко.
Цветанов се съгласи напълно със Стремски, като призна само рязък начина му, но даде право и на Невянка, колкото за обработката и гладкостта на стиха. Той притури глумливо:
— Аз бих ръкопляскал искрено, ако господин Чинчев ми беше прочел стихотворението си, скрит зад тоя дъб. А тъй много вреди противоречието между това униние на сломен от борби и бури мъж и голобрадия юноша, още непомирисал живота.
— Вий кои писатели руски четете? — попита Стремски Чинчева.
Той обади.
— Ах! Некрасова? Надсона? — подзе Цветанов: — Обяснявам си сега, вие сте под влиянието тяхно: поезията на гражданската скръб, поезия мрачна и унила, поезия на печал и незадоволство. Тя е продукт на руския живот и на руската история… Крепосничеството в Русия намери своя протест в злъчния намръщен Некрасова; болезнения Надсон изразява неудовлетвореността на днешния руски човек. И двете тия поезии са явления естествени на руската мисъл. А Некрасов и Надсон са високо даровити поети, изразители на душата на новите поколения. Но каква работа има мрачния руски вопъл в нашия млад живот? Каква прилика има между нашите условия и условията, в които се разкрива руския живот и които са предизвикали тая поезия? У нас съществува оня политически и социален строй, който най-крайните либерали в Русия биха могли да пожелаят за отечеството си. Там има смисъл поезията на сълзите, на отрицанието, на песимизът. Да, руският песимизъм! Неговата широка вълна заля умовете и у нас. Той възпита и отрасти талантите на Любена и на Ботева, той отрови първия и замая втория, и след тях — цяла школа иде… Просветителното влияние у нас на руската литература има и своята сянка: този дух именно, растение логическо и природно на почвата, що го е родила, но диво и непонятно у нас, дето крилата имат всичкия простор, устремите всичката свобода, трудът безгранично поле, мисълта — задачи съвсем други…
— Манолеви и Цабрикови! — каза докторът.
Отсреща се зададе една дружина от мъже и жени.
Челото на Стремски леко се понавъси.
X. Една светска интрига
Дружината приближи и се здрависа. Цабриков, трийсетгодишен, висок, черноок момък, с приятно лице, с тънки черни мустаци, облечен в бели летни дрехи, с ръкавици, вървеше със сестра си; той още отдалеко направи един изящен поклон, най-много назначен за Невянка, както свидетелствуваше любезния му и приветлив поглед, с който явно я стреляше. При всичкото негово умение да се държи и владение удивителен такт и естественост в отношенията, зоркото око на Стремски бе забележило, че в Цабриковата постоянна предупредливост и вежливост към жена му имаше нещо натрапливо и подозрително, което повече сфащаше, отколкото виждаше неговата бдяща, ревнива и нежна любов за Невянка. Цабриков, един от модните кавалери в столицата, ловък, с ум блестящ, макар повръхностен и повече параден, пущаше от няколко време в работа всичкия си богат запас от ухищрения, за да придобие вниманието на госпожа Стремска. В успеха на тая честолюбива цел беше турил всичкото си самолюбие на светски кавалер, прочут по своята неодолимост пред красния пол. Невянка, сама образована, възпитана в европейска среда, общителна, свободна, не се стесняваше от тая обикновена близкост с един мъжов си близък познайник и намираше удоволствие в обществото му; блясъкът на ума, на обноските, на речта му, съединени с почтителна и вежлива любезност, чужда на всяка дръзкост, й бяха приятни. Често се беше случвало при срещите или разходките, които случайно имаше със сестрите му, да говори дълго с него по куп предмети, сериозни или леки, и по които винаги Цабриков умееше да говори духовито, с водопади остроти и bons mots. Дядо хаджи Евтим се мръщеше и бъбреше под мустак…