И тоя път Цабриков по най-естествен начин се прилепа до Невянка и когато обществото тръгна из долът, той намираше възможност да я занимава с приятна и жива беседа, на която знаеше да предава интерес и сред която не избягваше най-малкия случай да й бъде приятен с една изискана внимателност, да я погъделичка с един нетърсен, деликатен комплимент — любезности, на които нейния добър и усмихнат поглед показваше, че не е безчувствена. Защото Невянка беше жена. Но тоя горещ поклонник не говореше нищо на сърцето й, страстно предано на Стремски. Отношенията й с Цабрикова, станали дружески, добиваха характер, който тя не подозираше, но който по нагон проникваше будното сърце на мъжа й. Невянка беше на път не да се улови в примката на хитрия женски сърцеедец, а да даде храна на хисарските клюки във вреда на нейната чест и за тайно удоволствие на тщеславната душа на Цабрикова.
Цабриков днес си позволи първата дръзка стъпка за да смути душата на госпожа Стремска и в това смущение да опита да найде блогоприятна почва за нататъшни действия. Това беше стратегема на изпитан Дон Жуан.
Дружината беше се разточила из долът. Стремски, занят в живи разговори с Цветанова и доктора Дъбинова, вървеше отпред. Цабриков, по едно време от приличие отделил се от Невянка, която идеше със сестра му и с госпожа Дъбинова, повърна се към нея в същата минута, когато една друга дружина слазяше по стръмнината с весели смехове. В нея дружина, при другите госпожи, беше и една хубавица, стройна, с черни очи и с много вкус облечена.
Цабриков се обърна към Невянка, в тоя миг незанята в разговора на другарките си, и й каза ниско, с усмивка:
— Госпожа Стремска, желая да зная какво ще ми каже вашия изтънчен вкус за госпожа Лостарева.
И той посочи с поглед към чернооката жена, която им климна с глава.
— Госпожа Лостарева?
— Да.
— Прелестна.
— Вий санкционирате общата присъда — каза Цабриков. — Във въпрос на хубаво само красавицата е компетентна да цени непогрешимо. Отдавна ли се познавате с госпожа Лостарева?
— Откак сме тука: от един месец насам, но не отблизко — отговори Невянка, като свиваше омбрелата си, защото слънцето заседна зад Средна гора.
— Тогава господин Стремски твърде добре я познава… твърде отблизо… — каза Цабриков невинно.
— Твърде отблизо? — попита Невянка.
— Ах! господин Стремски е имал най-възхитителния роман в Русе с госпожа Лостарева, тогава: госпожица Драга Филович. Une histoire de coeur… разбирате? Mais pas d’indiscretion! — каза внезапно Цабриков и се стресна, като че каза нещо неуместно, за което се разкайва.
Невянка пламна в лицето.
— Вий ми казвате едно нещо, което аз не знаех, господин Цабриков! — каза тя, обзета от едно чувство, което беше смес от смущение и негодувание.
— Извинете, госпожо. Съзнавам грешката си и искам покорно прошка — и Цабриков се поклони и отмина напред.
XI. Облак
В тоя същия миг Драгината дружина се приближи и здрависа с нашата. Невянка видя или й се стори, че видя, че мъжът й приказваше много любезно с госпожа Лостарева. При тоя вид сърцето й се сви, на гърдите й премаля от болка. Невянка гледаше отходящата напред Драга, без да чува нещо около си, съсредоточена, развълнувана, с един рояк мисли, безредно забръмчели в главата й. А тя мислеше, че мъжът й, свързан в миналото си с тая жена, криеше малодушно познанството си, знак, че има да крие нечиста история от нея… Подир допускането тая догадка в главата на смутената Невянка се нанизаха цяла верига други догадки и предположения, озарени от въображението с мрачна изпъкналост и правдоподобност. Бедното й сърце се закъса, непозната буря размъти душата й, непознати мъки тя усети, едно тъмно петно сега се изпречваше в нейния живот, досега ясен, тих, безбурен. Между нея и Стремски сега изпъкваше образът на тая Драга, която е пълнила дял от живота му и е господствувала в сърцето му.
Невянка не помнеше как се раздели с дружината, нито как дойде до тях си със Стремски, силно загрижен от нейното мрачно разположение и мълчаливост. Тая вечер на всичките му въпроси да обясни причината им, тя не отговори. Но Цабриков тая вечер беше доволен от себе си. Той фърли — изкусно, незлобно — първото семе на недоверие в отношенията на съпрузите, първата искра за несговор в домашния живот на Стремски. Ловласите от привичка достигват да научат психологията на женското сърце. Най-напред — недоверие, после охлаждение, после равнодушие или ненавист, а най-после обикновената логическа развезка на душевната трагедия на оскърбената в самолюбието си жена: желание да отмъсти или да се утеши… Цабриков, пуст, егоистичен, без нравствена подплата, слабо чувствуваше грозотата на постъпката си, вършена очевидно не пръв път и престала да му се види непристойна. Една интрижка, както всяка друга — какво? Това нямаше да попречи на слънцето да си върви пак от изток на запад, нито — на дружбата му със Стремски; а само щеше да му донесе едно рядко удоволствие, един нов триумф на неговата суетност във веригата на толкова други.