И триумф въз една госпожа Стремска!
Драга Филович, бившата ветрена драговница Нейденова, беше в Пловдив от година нещо. Оженена още на 1880 година за един русенски чиновник, Драга беше минала с него най-после в столицата на Източна Румелия, дето бе получил важна длъжност, благодарение на препоръки. Драга, още по-женствено развита, в скоро време се сближи със светското общество в столицата; красива, модна, суетна — тя беше желана и естествена гостенка на всички балове, вечеринки и обществени развлечения. С нарастването тя силно бе заприличала на кака си Светлина. Като нея тя беше център на лакомите погледи и клюката не една историйка шъпнеше за „хубавата русчуклийка“.
В Пловдив случаят ни един път не беше ги срещнал с Найдена. Пръв път тука, на Хисаря, те се видяха очи с очи, и то в гостилницата на пана Тваржицки, наскоро подир пристигането й. Една вечер късно Найден седеше у Цветанова на разговор с поручика Канелова. В залата адвокатинът Ладжович, пиян, дигаше шум и пееше неприлични френски песни, право срещу стаите, назначени за семейства. Дружината я фана нетърпение и на няколко пъти помоли Ладжовича да млъкне, но напразно. Пан Тваржицки беше на Пловдив, та не можаха да изискат от него изфърлянето на смутителя. Между това той дойде в изстъпление и зе да удря една от вратите. „Кои госпожи са тука?“ — попита Стремски — „Само една е сега, млада госпожа, с мъжът си, но ги не познавам. Види се, че мъжът й е излязъл“ — отговори Канелов. Стремски и Канелов излязоха и поръчаха на Ладжовича да си влезе в стаята. В отговор адвокатинът ги изпсува и по-силно заудря вратата. Тогава Стремски и Канелов го грабнаха и го тласнаха в стаята му, която беше в другото крило на зданието, и го заметнаха отвън. Когато да влязат пак в стаята си, вратата, на която бе тропал пияния, се отвори и една жена се показа там. „Благодаря ви, господа!“ — каза тя. Найден позна Драга. Тя се изчерви силно. Той й се поклони вежливо и след това влезе у Цветанови, като скри вълнението си от това неочаквано виждане предмета на някогашната си страст. Но това вълнение беше скоропреходно и мина безследно. И двамата, отдавна запълнили с други привязаности и усещания душите си, равнодушни вече към миналото, избледняло и незначително сега, бяха се ограничили в по-нататъшните си срещи със сухи поклони и прилични отношения. Той беше й простил страданията си, но не беше ги забравил. Споменът и днес живееше тих в дълбината на душата му; но той повдигаше не злъчка и не вражда против нея, а правеше по-силно и по-сладостно съзнанието за сегашното му щастие, което му беше дала любовта на прелестната му съпруга. Възпоминанията за минали злини са тъй приятни в часове на благополучие, както са по-горчиви светлите възпоминания в безизходната тъга на настоящето.
На Невянка обаче никога в излиянията си Стремски не беше споменувал за своя роман в Русе. Това не беше нужно, при никой случай. Той не искаше да фърли в душата на Невянка един чужди образ, който щеше безполезно да смущава мечтите й, чисти от светската тиня; той би счел за светотатство да оскверни с възпоминанията на своето безразсъдно и сляпо увлечение ясната атмосфера на тяхното безбурно семейно щастие.
XII. Гостилницата на пан Тваржицки
Цветанов живееше в гостилницата на поляка Тваржицки. Той гостуваше и обядваше у него. Трапезата се слагаше в среднята зала, цяла олепена с фигурите на „Papagalo“. Между сътрапезниците му бяха и двама офицери: поручик Канелов и майор Янсон, руски офицер, финландец.
Янсон, човек с лице бяло, апатично, безцветно, лунесто — типични физиономически черти на племето му, беше образцов офицер, строг пазител и пример на военната дисциплина, душа пряка, характер твърд, тих в беседата, огнен в боя. Той беше участвувал в Шейновската битка и там получил контузия в рамото, от последствията на която бе дошел да се лекува на топлите води тука. През дългите пладнешки часове той четеше Отечествените записки, на които бе абонат; по хладовина излазяше на разход около римските стени с Цветанова или сам. На трапезата беше умен събеседник, увлекателен разказвач, свойство общо на руските офицери. Той разказваше повече епизоди от войната. Между другите случки на войнишка твърдост и героизъм той бе разказвал и за един ранен опълченец, комуто къс от граната счупила коляното в Шейновския бой, как — в амбуланцата, дето го внесли и дето лежал и майорът, той въпреки ужасната си рана описвал с весело лице и с въодушевление юрушът на опълченците въз турската редута, предвождани от генерала Скобелева, и зимането в плен Вейсел паша… Неговът тих, угаснал поглед тогава светваше, физиономията му се оживяваше от странна изразителност. Този офицер по въпроса на войнишката дисциплина беше неотстъпчив и строг до суровщина. Съзрял еднаж Канелова, излязъл по чехли из стаята си за обед, той го смъмра пред другите: