— Поручик Канелов, позволете ми да ви наумя, че вестовоят ви лустроса обувките!
Канелов разбра и отиде да остави чехлите в стаята си.
Канелов, твърде близък с Янсона, два пъти досега беше пропуснал да го поздрави по военно в присъствие на други лица. Когато Канелов и трети път повтори грешката си, той стана и повелително му каза:
— Господин поручик, вие забравяте дълга си на уважение към по-висшите: един ден гауптвахта в стаята ви!
И той прати любезно на затворника току-що полученият номер на Отечественние записки, с препоръка да прочете новата Щедринова сатира, за да му се не стяга душата в самотията.
И странно, тая крута строгост вместо да раздразни, му печелеше обаяние и съчувствие у офицерството.
Пан Тваржицки изпита и той веднаж суровщината на тая военна душа. Тваржицки в един разговор по последнето полско въстание, на което бе участник и жертва, си позволи горещо да осъди това движение, както и самата идея за полска независимост. Янсон разбра, че полякът прави това от малодушно любоугодничество, и се намръщи.
— Пан Тваржицки! — каза му той, — стидно! Вие фърляте укор въз народа си и въз негово едно законно стремление, за което е пролял реки кръв… Вий уверявате, че сте полски емигрантин, но вие не можете да бъдете поляк.
— Аз съм поляк и участник в движението, но осъждам!… — зафана живо съвсем засрамения пан Тваржицки.
— Запрещавам ви да осъждате, пан Тваржицки… Кажете, моля, да ми донесат една чаша вода!
Това беше знак, че майорът не желаеше да беседва повече с него.
В гостилницата на пан Тваржицки дохождаше и Захар Народът, за да се разговаря, естествено, за правописанието с Цветанов или други българи; а когато не намереше такива, той улавяше финландеца и го посвещаваше в тайните на мъглявата българска ортография. Майорът с насмихнато око слушаше уроците и следеше внимателно растящето на всеки миг гъмжило от големи и малки ерове и други букви, що покриваше масата. По тая причина пан Тваржицки винаги с ужас виждаше идването на Народът и бързо заповядваше да дигнат трите мраморни маси от залата, които съставяха особена съблазън за молива на неукротимия филолог. Понякога този последния заваряше там Бориса Шамуров и тогава се зафащаше най-свирепата война между двамата страстни догматици, които дълбока пропаст на принципи делеше. Борис, като революционер, беше еретик и в отношение на правописанието, на което синджирите нито искаше да знае. Това страшно възмущаваше Народът, за когото човек беше немислим без какво-годе правописание. Но Борис разгромяваше и правописанието му, и българската граматика, които не могат нищо да помогнат на страждущото човечество, и уверяваше, че във всемирната революция глупавите ерове и юсове няма да играят никаква роля. Добробоев, ядосан, го посъветва да говори с уважение за тия букви, защото да не са те, българския народ бе загинал народ.
— Българския народ можеше да загине — малко важи — каза Борис.
Народът не отговори, само косата му щръкна от ужас.
Гимназистът прибави:
— Човечеството оставаше. Аз не припознавам народ и отечество… Това са предразсъдки.
— Млади человече — отзова се майор Янсон строго, — вие отричате отечеството, а не сте изслужили още военната си повинност.
— Аз не припознавам войска!
Янсон продължи натъртено:
— Много сте отрицателни, млади человече! Ако един ден вие се улучихте под моята команда като войник, аз щях да се постарая да ви внуша, че съществува на тоя свят отечество за човека; че има нещо пак тъй голямо и свето, от което вашия разпасан ум няма понятие: дълг! — и той излезе.
Подир половина час излязоха си и словоборците, като следваха и навън разпрата, решен всеки да остане победоносно на своето мнение. А пан Тваржицки, с ужасни полски псувни и въоръжен с голям сюнгер, изтриваше масите от Народовите йероглифи, славни следи от борбата, както очистват във време на война ранените и труповете от бойното поле подир сражението. Сегашното обаче изглеждаше да не се е още свършило, защото скоро видяха на пътя Народа и Бориса счепкани и как социализмът се обеси на брадата на филологията, която ревеше раздирателно.