XIII. La Chere
В гостилницата на Ариматейски, извън северната ограда хисарска, около една широка маса, златната пловдивска младеж играеше на карти.
Отдавна навън беше нощ лунна, обайна.
Ланскенетът беше в разгара си. Франковете и белите меджидиета фанаха да се явяват по-рядко на масата, а лирите залъскаха на свещите.
Както винаги на стола председателствуваше Антон Гръшков. Депутат от видните, ловък, хитрословец, уврътлив, с привички светски и европейски лъск, вестникар с шавливи убеждения, поклонник на успеха до цинизъм, чорбаджия по природа, демагог по сметка, той се ползуваше с политически престиж в общественото мнение, което вътрешно презираше. При това изящен кавалер и Дон Жуан.
Зимаше участие и Лостарев, човек с надвиснали вежди, сприхав, болезнено предаден на играта; Карадидов, момък с пълно, благодушно лице, със златни очила и оплешивяло чело. Гаврилов, също вестникар, с тънки черти и бързорек; Стефан Каршияков, господин с повелителен вид, с вежди и мустаци, които го оприличаваха на Тарас Булба, депутат; доктор Кискинев; Цветанов — пръв път седнал тая вечер да играе — за развлечение, и увлякъл се вече в играта. Беше там и Цанко Михайлов — къс дебел момък, сърдит, креслив и при печалба, и при губене, чиито сини очи пущаха светкавичен огън; Армодиадис, грък, моден франт, задирник на хубавите жени в Хисаря… И останалите играчи бяха младежи и видни представители на пловдивското общество.
— Полагам пет лири! — извика Карадидов, по чието голо чело руен пот течеше.
Запротестуваха повечето: тая сума ги уплаши. Гаврилов, Лостарев и Гръшков само приеха да рискуват. Фърлиха книгите. Лостарев спечели.
— Фиаско пак! — изгълча Карадидов, чийто добър поглед сдоби сега злобна суровост.
— Qui perde au jeu gagne en amour10 и обратно — забележи престаналия да играе Тантелов.
— Пунтирай и ти! Толкова лири ми зема… — обърна се към него Карадидов.
Загубата замъгляваше мислите му; тя раздражи и горните троица.
— Пак! — извика Гръшков.
— По колко?
— По десет!
— Се по десет — извика Карадидов, чието лице беше жестоко обърчевяло от загубите.
Фърлиха пак.
— Печеля! — извика Тантелов, като заграби от масата петдесетте лири, които шумно се изсипаха в джеба на панталона му.
Подир това и другите се оттеглиха. Карадидов излезе. Той беше изгубил вече сто и шейсет лири.
— Ти ще играеш с мене! — каза решително Армодиадис.
— Добре — отговори сухо Тантелов.
Зафанаха. И на петото фърляне книгите, Тантелов печелѐ.
— Само десет лири ми остават — изпъшка гъркът.
— Фърли някому на честта! — каза му Каршияков, чийто поглед гореше сега като две свещи под падналите вежди. Тая идея беше хубава.
— На кое? — каза той. — Да! Полагам на честта на… la Chére.
La Chére — беше Драга, по която Армодиадис се влачеше и не криеше това. Драга беше модна хубавица… Мъжът й не знаеше френски.
Драгината чест проработи. Той спечели.
— Пак за… la Chére! — и блъсна десет лири на масата.
— Пак на това име? — попита недоволен Тантелов.
— „Дето кон зоб ял, на таз врата хъхри“, ти не знаеш ли? — забележи доктор Кискинев.
— Каква е тази Лашер? — попита Лостарев.
— Една знаменита магесница… в Европа, която прави чудеса… втори Боско — отговори Гръшков със сериозен тон.
— И втора Аспазия — допълни Армодиадис. И пак той спечели.
— И аз турям на името на тая магесница!… — каза Лостарев.
Ухилиха се неколцина лукаво.
Драга се усмихна и на мъжа си.
— Лашер дели благоволенията си между двама ви — каза Гръшков.
А бедният Лостарев беше тъй смешен и жалък, като прибираше лирите!
Цветанов стана, зе си шапката и излезе ядосан. Гледката на тая пошла подигравка с честта на Лостарева му стана нетърпима и обществото противно.
XIV. Бяла нощ
Той срещна навън Стремски.
— Добър вечер.
— Добър вечер. Подирих те на гостилницата. Там ми казаха, че трябва да си у Ариматейски.
— Оттам излязох. Защо ме дири?
— Да се разходим: виж каква прекрасна нощ. Жена ми си легна, малко е уморена. А аз излязох.
Нощта наистина беше хубава. Природата спеше в омайния си сън, завита от модрите лучи на месечината. Сладка тишина царуваше из тъмния дол и в околното поле. Щурците звънливо пееха. Тънък зефир от Средна гора носеше из въздуха прохлада и нега.
Но Стремски излезе не защото чаровния час го викаше навън, а защото беше душевно утеснен и сън го не намираше. Невянка от три-четири дена насам оставаше в същото мрачно настроение, хладна, умислена, кахърна. Той напразно си биеше главата да проникне загадката и страдаше жестоко. Допита се до доктора Дъбинова — за това болезнено състояние на духа й. Докторът допусна, че е възможно да бъде една криза на материнския период, понеже Невянка беше трудна от четири месеца. На нежните му питания, тя отговаряше с кратки, студени фрази. Явно бе, че тя се мъчи също.