Откритието на бивши свръзки Найденови с тая Драга не й даваше душевен мир. Разумна и разсъдителна, въпреки своята впечатлителна природа, тя чувствуваше, че не е в право да мъсти със сръдня на мъжа си за подобни увлечения в миналото; той можеше да бъде отговорен пред тях за себе си, но не пред нея. Обществената морал и закони, както и осветеното от вековете възрение, прощаваха великодушно на облагоприятствувания мъж слабости и грехове, за които на девойката се държеше строга сметка. Тя чувствуваше, че притезанието й е смешно, а не можеше да не страда. Изненадата беше много грубо дошла. Криенето от Найдена тая стара дружба подигаше куп предположения в ума й… Тя сега зе да си припомня разни дребни случки от пребиванието им на Хисаря и да им намира смисъл и значение чрез работата на една чудовищна логика на ревниво сърце. Тя знаеше Найдена много благороден, той не би подновил свръзки с тая лека жена, но очевидно приятно му беше да я види, очевидно възпоминанията му бяха сладостни и живи още в душата му… Тия мисли бяха шипове, които й бодяха сърцето. Тя усещаше вече, че това откритие туря граница на безпределното й щастие, един чужди, ненавистен сега образ се намесяше в живота на душата й…
Повече може би страдаше Стремски. Невянка не му разтваряше душата си, едно неодолимо чувство на стид и отвращение я възпираше да отвори разговор за Драга. Найден напрягаше ума си дано сам намери ключа на загадката. Неговите обноски с жена му досега бяха нежни, любовни, внимателни. Какво тогава разстрои домашния им мир? Той не искаше да предположи някаква интрига от страна на Цабрикова. Той знаеше, че Невянка, свободна в обноските си, но със здрави нравствени начала и с такт, не е насърчила ни най-малката смелост у Цабрикова, нито допуснала отношенията му да минат предела на уважението, което й дължи. Това чувство на уважение го и спираше досега да се заекне пред нея за Цабриковия задир, който му се не нравеше.
Те продължиха да се разхождат назад-напред покрай крепостната стена. Стремски, занят с мислите си, отговаряше с къси думи на Цветанова, особено приказлив тая нощ.
Между това играта в стаята следваше — из осветления прозорец, полуотворен в тъмнината, идеха дотука сърдити възклицания и спречквания, и даже звънтенето на лирите.
— Тая вечер играта е отчаяна — каза Цветанов. — Да погледнем, но отвън. Може човек да наблюдава лицата сега. Нищо меко, човешко не е останало в тях. Аз чувствувам по себе си, като бях одеве там, че душата се озверява от пиянството на играта… — И като думаше това, Цветанов се приближи с другаря си до прозореца. Те фанаха да гледат мълком.
В тоя същи миг Гръшков, цял почервенял, извика:
— Двайсет лири!
— Марш! — изкряска Гаврилов.
— Добре! — извика Лостарев.
Тарас Булба мълком си начете двайсетте лири със страшно сумтене и увиснали до под брадата мустаци.
Михайловите очи съвсем изскокнаха из орбитите си, като наброи своя куп.
Армодиадис произнесе.
— Пак за мадам la Chére!
Но Лостарев се скара с него, понеже той беше решил да туря на честта на жена си. Това комическо спречкване обаче сега не подигна смях: дружината беше погълната от треската на играта. Масата запламтя от купове злато. Имаше там сто и четирийсет лири, защото седем души туряха. На тоя миг погледите на всички тия интелигентни хора не приличаха на човешки: един тифусен огън светеше в очите, устремени безумно към масата, космите се бяха наежили, потът престанал и замръзнал по челата им; устните нервно трептяха, както и мишците, по лицата на които кръв не беше остала. В тая минута всеки от тях беше способен да опушне човек. Несъзнателната, животинската жажда за спечелване това богатство заглуши всички други движения в душата. Тези хора при осветлението на трепкавия пламък приличаха на призраци или на нощни герои на подземията на някой Рокамболовски роман.
Гаврилов зафърля кпигите.
— Спечелих! — извика Лостарев.
Всички ахнаха.
Той заграби купа жълтици с две кривачи.
— Ето — казваше Цветанов, като отиваха към дома си — в какво се състоят нашите развлечения и умствени интереси. В Пловдив — треската на политиката, омраза, партийни интриги — ковани или разбивани. Тук сме на полето — на отдих. Ето го: картофорство побесняло, болнави, нервозни удоволствия, светски сплетни и низости… А душата? Никакво удовлетворение!… Духовен живот малко… Атмосферата на сплетните и пошлостта задушва всяко благородно побуждение в зародиша му. Румелия е едно блато. Политическият й живот е една вакханалия от оргиите на всички страсти, вражди, бесове. Обществения живот? Ето му илюстрацията в Хисаря. Дишай — и ще се отровиш… Трябва нещо, което да развее тия миазми из въздуха. Една буря благодетелна. Де я? Дали не си прав ти, дето я желаеш — що по що? Един политически преврат, който да обърне наопаки всичко?… Такива катаклизми биват спасителни понякога — по-често са бедоносни… Но блатото, дето се давим? И то такова!… Ний мъртвеем, ний издребняваме… Отрасва сега едно поколение, което ще бъде килаво. Зафащам да мисля дали не трябва да отдам справедливост на Борисовците… Тия умове не се задоволяват да дишат нашата атмосфера… И гонят своите химери… И фърчат вратоломно. Защото действителността е много дребна и много низка. Един млад народ, който остава без идеали, тежко му… Скука. Вие си отивате утре? И добре правите. И аз ще тръгна за Пловдив.