— Чичо, ний днес да гледаме да си фанем файтон за утре.
— Фанах вече — каза старецът, като изглеждаше Невенките очи, по които оставаха дири от сълзи. От няколко дена и той също се безпокоеше, като гледаше угрижения вид на двамата млади и догаждаше, че има раздор в семейството. А сега тия сълзи? „Оня, помисли си той, ще е забъркал тука някоя попара.“
Види се Невянка разбра грижата на стареца: тя прегърна пред него Найдена и го цалуна по бузата. Старецът зяпна, слисан и възхитен.
— Ах! — извика той: — тъй ви искам! Счупихте на дявола кракът. Браво…
И хаджиевото сърце се разнежи; той изля в един поток думи радостта си, че вижда пак сговор и щастие да се въдворяват между тях.
Влезе слугинчето и каза.
— Господин Цабриков е дошъл.
Хаджи Евтим се намръщи. Невянка се обърна към слугинчето:
— Слушай, Минке, кажи на тоя господин тия думи: госпожа Стремска и господин Стремски не ви приемат.
Хаджиевото лице огря от възторг.
— Ти из душата ми зема тия думи, снахо — избъбра той покъртен.
Найден стисна ръката на Невянка.
XVI. Сахаттепе
В един от първите дни на септември, пред заник-слънце, по скалистото теме на Сахаттепе, любима разходка на пловдивчани, седяха купове граждани от двата пола около маси и по балваните, дошли там да дъхнат чист въздух и да се порадват на чудесната гледка при звуковете на музиката.
Времето беше хубаво; въздухът вливаше в гърдите животворна свежест. Великата, рядка в света панорама, която оттук се отваряше, осветлена от вечерните лучи на слънцето, имаше сега вълшебна хубост и пленяваше погледа и душата. Цялата столица, живописно разположена в подножието, по плещите и по върховете на хълмовете си, се видеше като на длан, с всичката си оригинална пъстрота, възточно разнообразие, с белите си минарета, византийските си къщи по висотите, с голите си увиснали канари, със синия пояс на Марица. На север — безкрайното поле; а в кръгозора — Стара планина със своите разлати исполини: Юмрючал, Острец, Амбарица, дигнали се високо в небето под верига бели вълнисти облаци, прилични на една планина от мрамор. От юг се дигаха тъмнозелените Родопи. Дивна гледка!
На седалищата, закрепени между скалите, стоеха на отделни купове мъже и госпожи — преимуществено високото общество на Пловдив: при модния дамски свят тук блещяха и представителите на политиката, на бюрокрацията и журналистиката. Както обществото, тъй и разговорите бяха разнообразни.
А столицата през това време беше особено родовита с новини. Именно политиката поглъщаше сега всичките умове: ред важни събития бяха се извършили от априлия насам и работите в столицата и в областта земаха нов обрат. Вместо Алека Богориди беше назначен от Портата за генерал-губернатор Г. Кръстевич, който се радваше на доверието на Русия. След завръщането си от Цариград, дето беше ходил да се представи на султана — сюзерена си, той с приказ бе разпуснал старото Областно събрание и назначили нови избори за 20 септември. Надмощието на Народната партия растеше ежедневно, а изборите скоро щяха да я направят пълна господарка на положението, понеже народът беше с нея. Промяната на главните управители и сетнините, които влечеше това събитие, вълнуваха духовете и даваха храна за страстите на партиите; ожесточението на езика у печата растеше; полемиката в разгара си напущаше общата почва и се превръщаше в изстъплени лични нападки и клевети… Тоя дух на раздор и дълбока, непримирима ненавист делеше столицата на два противни, неравни лагера; политическата вражда проникваше във всичките сфери на живота, смущаваше и разделяше семействата, тровеше умовете, убиваше мирът на душите. Една атмосфера от безпокойство и раздражение тежеше над живота на столицата, като че тя се намираше пред едно неизвестно утро…
При всичко това, възхитителното място и поезията на вечерния час настрояваха обществото на ясност и веселост. Оркестрът разливаше на хармонически вълни сладострастните рими на модната тогава „хаванеза“. Живи възклицания се спосрещаха с кръшни смехове в купчините, увлечени от някакво общо и заразително чувство на жизнерадостност. Тия шумове, тия свободни простори, тоя приятен въздух, това чудно слънце, затрептяло над планините, разпущаха сърцата, правеха ги добри. Животът не пропуща никой случай, за да влезне в своите права.
Стремски, жена му и Александърчо, пристигнали вчера от Хисаря, стоеха до една маса. Те имаха другари Дъбинови и поручика Канелов. Тоя момък, мургав, с черни енергически очи, с бодра войнишка стойка, беше близък приятел Найденов, някогашен негов съученик в Бяла черква, другар на игрите, салмуванията и бяганията от училището. Като опълченец, Канелов беше участвувал в битките при Стара Загора, дето бе получил една почетна рана и георгиевски кръст. Канелов, произведен офицерин през окупацията, беше горещ, буен до самозабравяне, но храбър и с благородна, рицарска душа. Той беше земал участие в един поход по-лани на жандармерийския генерал Бекера против родопски разбойници, които върлуваха из планините. Всички помнеха как по тоя случай боязливия английски офицер, изфирясал с отряда си пред арамийската чета, беше оставил на явна гибел Канелова с двама другари. Решителността и една безумна смелост избавиха Канелова…