— Господин Догански, вие ли пишете в тоя вестник? — и Канелов му показа листа.
— Аз можах да отреча, но ще ви кажа, че: да! — отговори докторът смело.
— Това ви прави чест. Ще бъдете ли добри да ми обясните значението на тая статийка?
— Аз не съм още прегледал вестника — каза докторът и се наведе любопитно над редовете, които му посочи офицеринът.
Докторът почервеня и попита:
— Какво собствено желаете от мене, господин поручик?
— Вие, като редактор или като един от редакторите на тази газета, трябва да сте знаяли за тая гадост и съзнателно да сте я допуснали, понеже тя вреди на един ваш неприятел…
Гласът на Канелова трепереше.
Догански го погледна надменно и каза:
— Господин Канелов, мерете си хубаво думите и не бързайте да утвърдявате нищо. Аз съм политически неприятел на господина Стремски, но не съм разбойник… Ако се боря с него, аз се боря открито, смело, на почвата на политиката и на общи въпроси. Не отричам, краен съм в полемиката, рязък в езика. Но за подобен род нападки не съм способен. Семейната чест на Стремски ми е скъпа. Бил съм негов искрен приятел, сега му съм искрен неприятел, но казвам ви, като на политически деятел. Никога няма да си омърся перото в калта на клеветата, особено против Стремски — както и той не би си допуснал такова нещо за мене… Тая подлост възмущава и мене толкова, колкото и вас. Кажете му, че се гнуся от мерзавеца, който е писал! Вярвайте, че без мое знание е бутнато това антрефиле във вестника, което го позори… Кой е авторът, вие питате? И аз това желая да зная… Идете си и чакайте отговор тая вечер по осем часът… в кафене „Пчела“. Аз ще ви съобщя името на подлеца. Постъпете, както обичате, с него. Видите, аз ще направя едно издайство на мой съпартизанин. Но не искам нито шушка подозрение да съществува у Стремски за мене, не искам нито за миг да помисли, че бих могъл да одобря писаното. Гоня го, но го уважавам, бих казал: обичам го… Ако и той усеща капка уважение към един стар приятел, той ще повярва на думите ми. Но аз ще го подкрепя с доказателства… Сбогом, господин Канелов! Да, кажете му още, че му обявявам борба жестока, но пак открита: аз си поставих кандидатурата срещу неговата в Черешовската колегия за изборите на двайсети септември. Там аз давам сражения, а не в мръсни антрефиленца. Сбогом…
Поручикът неволно подаде ръка на Догански и му я стисна с чувство, па се повърна.
Старият Стремскев приятел беше минал в Пловдив преди две години след много разочарования и служебни превратности в княжеството и се бе предал всецяло на политическа деятелност. Той напипа призванието си и подуши най-прекия път към бързо забогатяване и световно величие. Той се прилепи до властвующата партия, която му даде служби и депутатство, стана горещ партизанин, още по-лош доктор, изреден полемист, с перо бойко, лесно и несвенливо пред никакъв кодекс… Без строги нравствени начала, циник към всеки идеал, но богат с идеи практични, консерватор в княжеството и презиращ тълпата, той се обърна тука на краен демократ, който изкусно движеше поворките, които управляват нейната воля, гладеше гъделите й, галеше нагоните й. В редовете на партията си той минуваше за най-пъргав борец, хитър стратег, прегърнал симпатиите й, усвоил омразите й, зели място в душата му почти на принципи.
Отношенията му със Стремски, охладели още в началото, влошени от политиката, бяха се преобърнали в ненавист поради резките лични нападки, в които буйния Догански се увлече при полемизирането си, излишества, възможни само в разгара на партийните борби. На тая минута те се не поглеждаха и тоя разрив беше толкова по-горчив за Стремски, че той не само искрено мразеше доктора, но и престана да го уважава.
XVIII. В сляпата улица
Със смрачаването и публиката фана да се разотива. Един от последните, които оставиха скалите, беше и Рангел. Той беше дошел по служебна работа — поправяне някакъв пожарен знак на кулата — и остана после да погледа оттука и послуша музиката. Пожарникар вече от три месеца, той не беше привикнал на градския шум, по природа склонен на уединен живот, близко до природата. При това и срещата със свят постоянно стряскаше неговата гузност. Само с Митка — пак възстановен на службата си, той беше неразделим — с него деляха свободни часове, жалби, душевни теготи. Тия двама, преследвани от съдбата хора, се сдружиха и побратимиха. Митко по-нежно заобича Рангела, като узна отчасти историята му; Рангел всеки ден по-живо страдаше за Митковото домашно нещастие и се мъчеше всякак да му даде разтуха и надежда. Подир много усилия той беше сполучил да подействува малко въз жена му и да пробуди в душата й капка милост за нещастния. Тя се бе врекла да се поправи. Това беше преди една неделя. Радостта Миткова нямаше граница. И Рангел беше щастлив. От радост той бе предложил днес на Митка да го почерпи, него и Замфирица — ако ще — с едно водене на цирка, като плати входа от скромната си икономийка. И двамата съпрузи приеха и след вечеря Рангел щеше да иде да ги земе. С тия мисли в главата пожарникарят слезе от хълма и тръгна из улицата, осветена вече от фенери. Той се запъти към Хисар капия и слезна в махалата Ени бунар, дето беше си наел стаичка, за да бъде близко до приятеля си.