В една кръчма той вечеря набързо и отиде към Миткови, за да ги земе и идат на представлението. Митковата улица беше тъмна, пуста и глуха. Рангел отиде навътре и когато приближи към вратничката, той съгледа един човек до нея. В мрачината той разпозна обаче стражарска униформа. Това беше сам Митко или приличаше на Митка.
— Ти си готов вече? — каза Рангел.
Митко не отговори. Той оставаше неподвижен на мястото си.
— Митко, заспа ли бе? Де Земфирица? — попита учуден Рангел, като бутна Митка за лакътя.
Митко се позаклати някак чудновато, но нищо не каза.
— Как е той заспал прав?… И защо ми се вижда тъй по-висок сега? — помисли си Рангел зачуден. Но веднага му хрумна, че Митко се втелява или прави някаква смешка. Той го стисна силно за ръката и цялото тяло се пак заклати, някак си лесно и странно, сякаш че краката не се опират на земята. И ръката бе студена като камък. Тръпки побиха Рангела, при това гробно усещане той се дръпна назад с настръхнали косми. Митко бе обесен! Тялото се люшкаше полека от засягането. Той припна към една срещна вратня и фана да чука силно. Съседите отвориха веднага. Рангел им обади, че Митко се е обесил на вратнята си. Дигна се уплашен глъч и врява. Подир няколко минути сляпата улица се изпълни от съседи и осветли от няколко фенеря. Митковото тяло висеше студено и вкоченясало, с отпуснати вкаменени ръце. Шията му пристягаше клупът на едно възловато въже, преметнато за едно дърво на ниската стряха. Лицето беше безобразно изкривено с печат на ужас и страдания, с изпъкнали очи и посинели уста.
Снеха го. Бутнаха портата, тя беше отворена. В двора тъмно. Повикаха Замфирица. Никой не се обади. Само детето плачеше.
— Какво я викате нея? Тя тука ли е? — обади се една от съседките. — Не видите ли защо се е обесило това момче! Умори го тая изгора… Одеве, преди един час и половина, видях я, накитила се беше, с капелината, с ръкавиците, излазяше по мрак… Помислих си къде ще иде тая… погледнах по нея: на край улицата един мъж стоеше и я чакаше… Фанаха се под ръце, па се изгубиха… Заряза и дете в къщи, заряза и мъж, преди да му даде вечеря — да чапкънува нейде… Как да се не обеси човека!
— Поразеницата! — обадиха се други.
Рангел проливаше сълзи, като гледаше бездиханния си приятел, привършил живота си, за да се отърве от мъки. Но жалостта, колкото дълбока и да беше, нищо не бе в сравнение с яростта му против неверницата. Той би желал сега да я види тука, да й забие ножа си в гърдите и си завие краят към планината. Дойде полицейския комисар от ближния участък, изслуша показанията Рангелови и на съседите, направи акт. В това време камбаните заудряха на тревога.
— Пожар има нейде! — извикаха.
Пожарникарят не губи нито минута вече при тия позиви към дългът му. Той напусна трагическата улица и се затече бежишком в зданието на пожарната команда, за да се намери на поста си. Когато се изкачи към висотата на Хисар капия, той съгледа през къщите, че небето се червенееше на югозапад. Привикнал да измерва разстоянието по такива светлини, той разбра, че пожарът е в подножието на Джамбаз тепе.
XIX. Пожарът
Поручик Канелов преди осем часът още получи в ресторана не само името на автора на антрефилето, но и самия ръкопис. То бе писано от адвоката Ладжовича. Обладател на това доказателство, той се запъти към гостилницата „Родопи“, дето ходеше да вечеря Ладжович. Той не знаеше добре какво ще прави с тая низка личност, с тоя цинично продажен адвокат и безхарактерен човек, когото презираха самите ония, които си служеха с неговото язвително перо. Клеветникът беше или насъскан от долни партизани, или си отмъстяваше за Хисарската случка така подло. Какво трябваше да прави с него? Той даже се отращаваше да го бие: благородната му душа се потръсваще, но той нямаше воля да победи другото чувство — свирепия гняв, който го душеше, и той непременно трябваше да види Ладжовича и да му удари ръкописа или юмрука си в лицето.
На „Родопи“ не намери адвокатина. Той не бил никак дохождал тая вечер. На цирка — и там го нема. Когато възви през мегданя Джумая, за да го търси в кафене Венети, ненадейно чу биенето на камбаната за огън, а едновременно видя и отблясъка на един пожар. Той скоро се намери при него. Пожарът беше заловил две съседни къщи, именно ония техни части, които бяха прилепени една до друга. Едната къща беше голяма и стара; другата по-малка и нова направа: загоряла беше най-напред новата и предала огъня на другата. Заедно с това и бъркотията, в подобни минути обикновена, растеше… Зрители много идеха, но помагачи не се явяваха. Захар Народът тичаше непрестанно из множеството, даваше команда: „Народе бре, бре хора бре, бре люде бре! Гасете!“ — щуряше се, смаян и уплашен, и не помагаше нищо, а пречеше само. Голямата къща беше безнадеждно изгубена. Старо дървено здание, византийска направа, изсушено от стогодишни южни лета, то сега пламтеше като кибрит и пращеше зловещо. Пламъците едновременно излазяха из прозорците, из стрехите, из покривите и из всичките отверстия на горния кат. Домашните бяха се спасили с време, почти голи — всичко друго ставаше плячка на огъня. Пламъците се сливаха и прегръщаха с пламъците от другата къща, двукатна също, на която едната половина цяла гореше, а другата се префащаше повече. Зле организуваната пожарна команда още се бавеше; повикана бе саперната рота, но и тя не пристигаше. Съседите носеха с полвяци и кофи вода из щерните и въбелите си дворски, но с тия първобитни гасителни средства не можеше да се помогне. Улицата се затрупваше от покъщнини всякакви, носени от близките къщи и от запалените.