Дойдоха най-после пожарникарите, зафанаха да гасят на едни места, на други да сечат и да рушат, покатерени по покривите, за да усамотят запалените къщи от околните. За жалост водата донесена от първите сакаджии от Марица, скоро се изчерпа и тулумбите останаха в бездействие. А пожарът на двете къщи зимаше ужасен характер: запалени дървета, дъски, гвоздеи нажежени отфъркваха надалеко с пукоти и трясъци и падаха като метеори въз другите жилища. Най-после горния кат на старата къща се продъни със страховит трясък. Един вулкан от ясни пламъци избухна подир това и се разклони високо и широко, като на пълни загретия въздух с милиони звезди, които засипаха като с огнен дъжд навалицата, изпариха я, изплашиха я. Скоро трябваше да последва нейната участ и другата къща. Пламъците бяха я обгърнали от трите страни и проникнали в стаите; само на една стая, която беше обърната насам, двата прозореца стоеха още тъмни, залени само с отблясъка на околните пламъци.
Внезапно се издигаха уплашени гласове от тълпата и много ръце засочиха към прозорците. Стъклата им сега се разтвориха и на всеки от тях стоеше човек и простираше ръце. Тия двама нещастници кой знае как бяха закъснели да се спасят по-рано. Като на беда, огънят заблиза близко до единия прозорец и една струя горещ дим влезе в стаята. Страшни писъци изскокнаха оттам. Сега видяха всички, че там бяха един мъж и една жена, млада, разрошавена, обезумяла. Вероятно съпруг и съпруга. Те викаха за помощ, като отчаяно блъскаха с ръце дървените четвъртити пречки на прозорците, за да ги строшат и да се фърлят на улицата… Но пречките бяха здрави.
— Дайте стълбите!
— Брадви! — викаха отвсякъде.
И стълби, и брадви имаше, но хора се не явяваха да ги употребят. Пламъците изяждаха вътрешността на целия долен кат, заприличал на пещ, изскачаха из прозорците му на езици и замрежваха със светлив дим двата горни прозореца. Гибелта беше явна за всеки, който се опиташе да се покачи до тях над пламъци и всред задушлив пушек, при наближающето на всеки миг сгръмолясване на подкосения долен кат.
Нещастниците ревяха като зверове за помощ, която не идеше.
XX. Две стълби
Ужасът беше обзел всичкия тоя народ, безпомощен зрител на една трагедия, невъобразимо страшна. Всички гледаха с трепет как ще изгорят двама живи хора, див ропот ехтеше из тълпата, в недоумение кому да припише вината и какво да направи. Нещастниците викаха отчаяно, извадили обезсилени ръце извън прозорците, задъхвани от дим, напълнил стаята им.
По едно време видяха, че една стълба се туря от няколко саперни войника на единия прозорец. Един шум от одобрение изскокна из тълпата, почувствува се едно всеобщо облекчение; сърцата се свиха болезнено сега от ново вълнение, очите се впериха в прозореца, на който бе опряла спасителната стълба. Там сега стояха мъжът и жената. Веднага по стълбата се покатери някой с бял кител, с брадва, стисната под дясна мишца. Из тълпата се пронесе като една вълна името: „поручик Канелов“. Това име, което се свързваше сега с един величествен героизъм, сладко екна из сърцата на всичките. Юнакът офицер бързо отиваше нагоре по стъпалата, замрежен повече и повече от вълните на димът. Скоро той стигна до прозореца, който беше запречил само мъжът. Жената се изгуби. Очевидно, нещастницата беше задушена от дим или отблъсната от мъжът. Чуха се удари от топор. По-дир малко белия кител, почернял, фана да се спуща. Веднага след офицерина се смъкваше избавеният, гологлав, когото никой не различаваше добре сред сгъстения дим, който ги веднага обгърна, смесен с пламъци. Бурен глас се разнесе из тълпата. Всеки искаше да узнае кой е избавения и останаха ли читави и двамата долу, заградени от тълпа войници, сапери и стражари. Но публиката нема време повече да се вълнува за съдбата им: раздадоха се гласове: