— Аз ще дойда с вас! — извика изведнаж Рангел с бляснал от решителност поглед.
И нему му стана светло и широко на душата. Той сега виждаше края на своето утеснение и мъка, на своите вечни страхувания от полиция.
Дружината дойде във възторг; всички го цалуваха. Още утре ще тръгват. Тая нощ ще преспят в колибата. Но Рангел не беше си зел още платката и пари нямаше. Македонците и те се оплакваха. Обувките им бяха продънени, па и храна нямаха в планината: а каракачаните прибираха стадата си вече. Тая грижа ги занима най-много. Размислиха няма ли тука нещо да оберат. Дойде Рангелу на ума за мъжът и за жената, които заминаха за манастиря… Но сега портата беше затворена и само утре я отваряха според манастирското правило… В село? Рангел мислеше. Внезапно едно вдъхновение озари ума му.
— Вие стойте тука, аз ще ида в село — каза той.
— Намери ли му клупа? — извика Мерджанът… Аферим, шопе?
— Няма ли да викаш другар!
— Земи моята кама, шопе!
— Имам! Нищо ми не трябва — и Рангел излезе.
XXIV. Харамийска вечеринка
Харамиите остаха сами. Те се излегнаха и се загълчаха. Навън беше съвсем тъмно. Черни облаци закриваха небето. Вътре в колибата въздуха изстиваше. Гората отвън шумеше от вятъра. Скоро заръси дъжд. Той затупа по покрива на колибата. Няколко капки процедиха и паднаха по лицето на задрямалия Климе. Македонците се изсмяха.
— Ордо, я попей… Нека се разсоним, оти дождот приспиет — каза Мерджанът.
И другите го поканиха. Климе стана, готов да слуша.
Ордо беше певец и обичаше да пее, затова не чака повече канене. Той си облегна главата до стената, опря си лява ръка на пояса, примижа и запя гласовито:
Дружината слушаше с наслаждение певеца.
Отвън изтопурка кон. Всички се ослушаха. Мерджанът, най-храбрият, извади си камата, отвори вратата и погледна. Пред колибата спираше един конник. Той веднага слезе и каза:
— Добър вечер… Мога ли да се подслоня?
— Няма тука горският — каза недоверчив Мерджанът, като се взираше в непознатия.
— Няма нищо, пуснете ме. Дъждът ме измокри — каза непознатият, като върза коня си под стряхата.
И другите македонци назъртаха от вратата.
— Пущи го! — казаха те. Видът на непознатия ги успокои. Той нямаше нищо полицейско. Един бледен мошък, с шапка, облечен в сиви шаячеви френски дрехи.
— Накъде, ако е рекъл господ, господине? — попита Петко.
— За Саръкьой. Застигна ме дъждът. Добре, че беше колибата — отговори конникът, като изглеждаше тия странни хора, събрани в това усамотено място.
— А вие какво правите тука? — попита ги той, като си извади папироска. „Мигар са и те агитатори на Стремски?“ — мина му през ума.
— Правим си кейфа! Нали чуеш? Певаме… — Ордо, залови пак някоя друга! — каза Мерджанът.
В това време Климе опря глава до зида и заспа.
— Климе, не климай! — каза му Ордо усмихнато, па зафана друга песен, като че го припява:
И песента чудно звучеше в тоя нощен час, при исото, което й държеше дъждовния шум.
Гостът, твърде доволен, извади плоска от пазвата си и подаде на певеца. Смукнаха и другите по глътка ракийца. Това още по-одушеви дружината. Предложиха да пеят всичките „Македонец жално пее“. Колибата гръмна. Гостът придружаваше също. Македонците силно се разчувствуваха. Климе фана да подсмърча. На бърчавото лице на Мерджанът се търкулнаха сълзи. В кокошарите пловдивски оживяваше патриота македонски. Когато песнята се свърши, Мерджанът си отри сълзите с оваляна кърпа и каза на госта:
— Господине, от тебе няма шчо да скриеме: ние сме македонски въстаници и отиваме да освобождаваме Македонията.
Гостът даде да си направят по една цигара.
— Да си жив и здрав. Нямаш ли и малко парици? — попита Климе.
— На, цървули нямаме, господине — допълни Ордо. — У мене песни колкото щеш.
— Обрал съм се и аз.