Драга (която мъжът й не дойде да дири) заведоха да нощува у кметови, отдето след малко дойде и я зе Армодиадис с купето.
Сутринта цялата околия рукна към Черешовица. Пратениците бяха извършили хубаво посланието си. Из многохилядната тълпа се разнасяше от ръце на ръце раздрания образ на царя и се предаваха ругателствата поп Кънови. Но негодуванието нямаше граница, когато узнаваха за осквернението на черковата. Тази случка, преувеличавана до чудовищни размери, обикаляше из навалицата глухо и я разсвирепяваше. Очите светеха от ярост. Всички чакаха поп Къна да се яви, като смътно предчувствуваха, че има нещо да стане…
Сам той нищо не знаеше, занят цяла нощ с изборната агитация, и никой не дошел в Саръкьой да обади каква буря се виеше над главата му. Когато околийския началник му обади всичко, той побледня. Между това сганта се преместяше насам и се валеше пред началниковата къща. Чуваше се зловещ шум, какъвто предхожда бурята. Някой, закачил го на прът, дигаше високо разкъсания образ на императора. В предните редове на тълпата беше Рангел с македонците, отложили тръгването си, увлечени от общото вълнение. Те фърляха дяви погледи в прозорците и търсеха попа, който се не показваше. Множеството растеше и се притискаше. Селяните извикаха на началника да отпусне попа да отговаря на народа или ще ги запалят. Бидоха донесени тенекии, пълни с газ!
Началникът, уплашен и безсилен с неколцината си стражари да отблъсне тоя раздразнен народ, помоли попа да излезе. На попа се бяха сфанали челюстите от страх. Той не щеше. Той поглеждаше навън плахо тълпата, която се люшкаше като едно море. Виковете идеха по-гневни. Началникът молеше попа да излезе да се оправи, да прикроти народа… „Чуй, и двама ни ще изгорят живи!…“ — казваше той бледен. Две струи студен пот течаха зад ушите на попа. Той пак погледна. В тоя миг всичката тая сган, изгубила разсъдък и самообладание, упита от едно чувство, движима от една пружина, прифаната цяла от същата полуда, приковаваше очите си в прозорците. Никой не знаеше какво искат да правят с попа, но у всички се явяваше някаква непонятна жажда за мъст, за изтребление… Зверското стадно чувство сливаше в едно тяло, разтресваше от една спазма тая многохилядна сган. Най-после той видя, че няма друго спасение, и реши се да излезе. Началникът поддържаше храбростта му с ободрителни думи, като полека го буташе към портата. Тя веднага се хлопна и заключи зад него. Като го видя извън на коридорчето, народът грухна като едно разсърдено стадо свини и се потисна насам. Цял лес тояги замахаха над главите. Попът, побелял като стена, изправи се горе на стълбите и искаше да говори, но шумното грухтене на навалицата изпълни въздуха и преднята тълпа се качи по стълбите и се спусна въз него, за да го фане. Попът измъкна револвера и го насочи. При тоя смел акт на самозащита тълпата се спря. Насоченото оръжие фърли известна нерешителност в редовете й. Но това трая само една минута. Свирепи гласозе изфръкнаха из тълпата:
— Дайте го сам! Дайте го сам!
— Той псува Русия!
— Дръжте го! Пребийте го!
Една вълна от хора, тласната от задния напор, се фърли с гороломна сила въз свещеника. Веднага той се изгуби. Задигаха се, засваляха се тояги се на едно място. Навалицата зашумя ужасно и се натисна с дигнати сопи да приближи до ония, които работеха. По тоя начин напора изтикваше тълпата при стълбата, за да я замени с нова тълпа, която правеше като прежнята, додето и нея изфърляше друг талаз от освирепели селяни. Стадното остървение ги подлуди… Те се наваляха, тъпчеха се един други, душеха се, за да стигнат по-рано до жертвата. Една хала от зверски бяс смиташе всичкия тоя хиляден народ в подножието на стълбата.
Подир половина час Черешовица опустя.
Кратковременният ураган се пръсна, като остави едничко свидетелство за своя опустошителен избух тука — едно безименно, сплескано и лепкаво нещо, състояще от смазани меса, строшени кокали, стъпкани членове, в парцали, окървавени дрехи и косми — отвратително купище, през което бяха минали сопите и краката на подивялата сган!
Част шеста
I. По Женевското езеро
Тълпата излезе из Шильонския замък и си отдъхна с благодарение на свежия въздух. Пред вида на синьото кристално езеро, на високите околни планини със скалисти чуки и плещи, обрасли със зелени гори и надвиснали над вълните, на модрото небе — тежките впечатления, възприети от посещението занданите на замъка със зловещите синджирни брънки на стълповете и тъмния кладенец-гроб, и от чутите мрачни истории, разказани от черномурото хубавичко момиче чичероне, отслабнаха, изгубиха се. Остана само един поетически спомен за един кът, увековечен от Байрона.