През това дълго отсъствие от Пловдив и постоянно скитничество Стремски доста рядко добиваше известия за тамошните работи било от вестниците европейски, било от редки писма. От едно подобно той научи, че при допълнителния избор в Черешовската колегия, станал през май, той бил изново избран с грамадно болшинство. От друго писмо — Цветаново — той разбра колко е мъчно положението на партията му, дошла на властта подир бляскавата победа в ланските избори. Подигнатия въпрос за съединението оставаше висящ. Обиколката лани по европейските дворове на една депутация да изяви желанието на областта остана ялова. Никоя велика сила, разбира се, не можеше нито да съветва, нито да спомогне нарушението на Берлинския договор, който беше потвърдила с подписа си, и да отвори вратата на нови политически трусове и катаклизми в Европа. Опозицията яростно нападнала „съединистите“, безсилни да изменят положението и ограничили се във вътрешното устрояване на Източна Румелия, вместо да я унищожат. Истина, те не бяха обещавали да „направят“ съединението, а само бяха протестували против Източна Румелия: а сега я търпяха! Прочее, опозицията имаше благодарна почва за борба и управляющата партия се чувствуваше във фалшиво и трудно положение, турена пред две алтернативи: или да фърли областта в неизвестностите на една революция, или да изневери на знамето си! Отговорностите и за двете бяха ужасни… Честната душа на Стремски се мъчеше често от тия размишления. Черешовския избор го викаше изново на деятелен политически живот. Той си блъскаше ангелите с въпроса какво поведение да държи, въпрос, който тревожеше и приятелите му. Той казваше на Невянка меланхолически:
— Никога една силна политическа партия не е се намирала в по-глупаво положение… Тя е длъжна или себе да самоубие, като се откаже от знамето си, което носи един народен идеал, или Южна България да фърли в пропаст и земе отговорността за това — за да остане последователна.
И Стремски продължаваше да мисли напрегнато и да се върти се из същия омагьосан кръг пред неразрешима дилема.
Неразрешима дилема за Стремскевия ум. Такава няма за историята. Тя разсича със сабята на своята безпощадна логика всичките гордиеви възели, без да се спъва в съображенията на лица, партии, съвести и интереси — всичките неизмеримо ситни пред нейното велико призвание: тласъкът на обществата към прогрес.
IV. Ганчо Кирков
На сутрешния ден по три часа подир обед — утринта бяха употребили за посещение Ферней — Стремски и Невянка зеха кола и се запътиха към жилището на Киркова. Найден считаше за свой дълг да види синът на приятеля си, да разбере как е, за да разкаже на баща му, като се върне в Пловдив. По казването на последния Ганчо следваше от две години правото, най-напред в Цюрих, после в Женева и живееше на свои средства, икономисани от учителствуване в Южна България. Баща му, много угрижен по едно време от Ганчовия радикален ум и бъркане в социализъм, поради които изгуби службата си, сега се благодареше, че син му се е вразумил и ще си обезпечи почтено поприще в Южна България. На неговата бащинска любов Цюрих се струваше като горнило, което ще пречисти Ганча от опасната умствена зараза, а Женева ще изкара от него най-хрисим и добродушен данъкоплатец румелийски.