— Господин Кирков дома ли си е? — попита Найден швейцареца, стар господин, с побелели бакембарди и бръснати мустаци, у когото Ганчо живееше.
— Няма го сега — отговори домакинът.
— Ще си дойде ли скоро?
— Кой знае.
— Той е на университета?
— Какъв университет! На конгреса! — каза кисело домакинът, като избъбра в зъбите си: „С този sacre българин нямаш освен безпокойствия“.
И той погледна чужденците с поглед, който ги канеше да си отидат.
— Жално, че го не намерихме сега Киркова: не щем да успеем да дойдем пак — каза Найден, като бъркаше в пазвата си да извади визитна картичка.
Швейцарецът разбра по говора им, че има работа с чужденци.
— Може би вие сте съотечественици?
— Да, и близки познайници. Желаем да видим господин Киркова.
Видът на Найдена и Невянка, който показваше хора охолни и заможни, измени разположението на стария господин.
— Радвам се, радвам се, господа! Добре пристигнали и навреме да ме избавите от неприятности, в които ме туря вашия добър monsieur Крикоф. Три месеца не е платил! Това значи, че няма да плати, това значи, че… Моля, моля, влезте. Почакайте го тука. Аз ще го извикам monsieur Крикоф. Той особено сега ще е рад да види българи богати, както и аз…
И той бутна една врата и покани ги да влязат.
Те се озоваха в Кирковата стая.
Бедна, с вет, изтрит мобел. На масата, напластен до стената, безредно висок куп книги, списания и вестници. Това беше библиотеката. Няколко фотографически образи и гравюри, окачени над леглото — тясно, с оваляна възглавница и одеяло. Един олупен гардероб с дрехи, вероятно скъсани — в хармония с всичко остало. Един изглед на оскуден живот и свободна бедност царуваше в това душно студентческо гнездо.
Като чакаха, гостите неволно преглеждаха библиотеката и при прочитането заглавието на всяка книга те се поглеждаха. Имаше защо: книгите бяха се социалистически, списанията — социалистически, вестниците — социалистически; един от тях в бандерола. Невянка зачудена видя, че беше надписан: Г-н Борис Шамуров, Пловдив, в портретите на стената гледаха космати несресани глави, вероятно на някои велики хора, неизвестни Найдену. А това бяха апостолите на социализма, идолите на Ганча Кирков.
— В един дол ходят за раки с Бориса — каза Невянка.
— Туй момче е пропаднало — бедният бай Иван, той се тъй радваше! — каза Найден.
— Постарай се да го вразумиш.
— Невенке, аз ще го чакам тука. Ганчо може да се забави, ти иди през това време да си направиш покупката. Ти ме чакай на остров Русо…
Едвам жена му беше излязла, появи се Ганчо. Той беше една жива илюстрация на армията на отрицанието и денгубството, набрано в средата на българската младеж. Вет, бледен, пуснал дълга коса, с горещ поглед, с нервна физиономия. Ганчо поздрави приветливо госта, когото позна веднага, засрамен малко от неугледността на жилището си.
— Ето моето Робинзоново жилище, извинявайте! — каза той, като Найден седна на края на леглото му.
След първите обикновени разпитвания и отговори Стремски попита студента:
— Вие идете от някакъв конгрес?
— Да — отговори късо Ганчо.
— Какъв е този конгрес?
— Социалистически. Имаше интересни разисквания.
— Вие посещавате тия събрания?
— Да.
— А университета?
Ганчо помълча.
— Но вие тогава няма да свършите скоро правото, както мисли баща ви…
— Аз напуснах правото! Ще уча политическа икономия.
— Подир двегодишно следване? Защо променихте? — извика Стремски.
— Защото не чувствувам наклонност да ставам адвокатин, нито съдия. И двете тия професии са паразитни — каза Ганчо, като си разправи с пръсти голямата коса. Той говореше с убеждение и смело.
— Върху това може да се поспори, господин Кирков: но вий по кой начин мислите да служите най-полезно на отечеството си?
— На обществото тоест? За нас, социалистите, няма отечество, има човечество.
— Вие играете с думите, вие не можете да чувствувате правдата на това, което говорите… Кога свършите, де ще идете?