Карловката била избягала тая нощ из града си.
Там запирали, клали, бесили!
Тя беше четирийсетгодишна жена, твърде уплашена и слисана. Като приказваше, тя още трепереше.
Между това, слънцето се затули зад чуките на запад. В долът се възцаряваше прохладна сянка.
Старецът след един час пак дойде.
— Хапнахте ли? Добре. Сега си поспете тука.
Но старецът — той каза, че се викал дядо Гъчо — любопитствуваше да узнае кои му са гостите.
Стремски му каза своето име.
— Стремски? Аз знам цяла Бяла черква, но Стремски не съм чул — каза старецът.
Найден сети, че дядо Гъчо имаше право: старецът познаваше баща му под името Марко Иванов, Гьопсата, прякор, който Найден в Цариград по патриотическата мода в онова време беше превел на български Стремски1.
— Вие сте брат и сестра?
— Не.
— Пък тъй си приличате…
— Турците какво станаха? — попита Найден.
— Пометоха се, да ги порази господ.
— Като е тъй, ний ще вървим сега, чичо — каза Найден.
— Няма да отивате. Починете си тука. Утре, преди зори, ще ви събудя и ще тръгнем всички за Троян. Старецът им разправи, че той пасял овцете тука на един турчин карловец и затова другите турци не го кътнали. Но той се уплашил днес от техните закани и решил да бяга и той, като напусне овцете.
Добродушният дядо Гъчо дълго още приказва с гостите си, от които Невянка, съсипана от умора, както седеше, заспа облегната до стената на колибата до задрямалата по-рано карловка. Един луч от месечината падаше през отзявката на покрива въз бледото лице на момичето.
Найден, до входа на колибата, слушаше с натегнали клепачи стареца.
— Лека нощ! — каза дядо Гъчо, като стана и си отиде в кошарата при овцете.
Найден нито му отговори: главата му клюмна на земята и той заспа като мъртъв.
Чудна балканска нощ!
Пространните самотии, къпани от модрата светлина на месечината, тайнствено дремеха във вековечната си тишина и царствена непокътнатост.
А от двете страни на планината, в долините на Тракия и в полетата на Дунавска България, ужасните фурии на войната бодърствуваха и разсяваха нàстръх и трепет по обляната с кърви и покрита с пожарища земя, из които трябваше да изникне младата й свобода…
Част втора
I. Писмото на графа Марузина
Граф Марузин довърши писмото си. Преди да го вложи в плика, той го прочете внимателно. През време на четенето краят на лявата му устна часто се подръпваше и изражаваше лека ирония.
Ето какво бе написал:
„Драга Любов Александровна!
Аз съм ти твърде признателен за сладостните минути, които твоето писмо ми даде. Четох го няколко пъти и всеки път намирах нова причина да се чувствувам щастлив и ново удоволствие — да целувам още хартията, по която твоята мила ръка е нанизала тия задушевни, скъпи редове.
Това удоволствие повлече друго: аз седнах да ти отговоря веднага и тоя път ще бъда по-подробен. Ти желаеш да ти опиша всичко, т. е. обстановката, що ме обикаля, средата, дето живея, обществото, развлеченията (sic!), несгодите — ох, те са големи. Но въпреки това, ще видиш, че тук не се издъхва от скука. Представи си, тая вечер ще бъда на обществен бал, даден с патриотическа цел. За тоя бал исках още в това си писмо да вместя впечатленията си и затова тъкмях утре да го предам на пощата. Но ненадейно днес кузенът, Михаил Аркадиевич, тръгва за Москва и аз се възползувах от случая — ти знаеш колко се бавят сега писмата от Русия и за там. Михаил Аркадиевич ще ти разкаже чудеса за тукашния край. Ето един человек, за когото сигурно може да се каже, че не скучае в тоя първобитен свят. Само го проси да бъде откровен. Красив, остроумен, ловък, изящен кавалер, той тук произвожда «фурор» — между дамското общество. Ах! «дамско общество» и «първобитен свят»! Как, ще попиташ, съгласявам тия две противоречия! Противоречия? Та тук всичко състои от противоречия, от нелогичности, от изумителни несъобразности. Либералнейша английска конституция, например, веднага след най-несносните рабски вериги; в скотовъдческа страна сме, а мляко от месеци не съм видял — ти знаеш, че утрин без него не мога; тая нощ ще фъфлят около мене коприна, атлази и разкошни тоалети, а братята и мъжете на тия, които носят тия разкошни тоалети, носят своите цървули с не по-малко удоволствие. Тая модност хармонира и с нравите на тукашното дамско общество, доста разпасанички — влияние от съседството на румънската цивилизация. Уверяват, че навътре живота се е запазил по-добре.
Впрочем, да се не отстранявам. Споменах вериги. Уви! Кузенът влачи вече едни. Тоя всегдашен победител на женски сърца, който своето държеше под осем ключа, тоя мил ветреник, тоя очарователен Ловлас — сам най-после се улови за въдицата. И тая въдица се олицетворява от една черноока българка, с гордата осанка на една Мария Стюарт и с дивата, чувствена природа на една баядерка, начетена на французки романи. Аз навярно ще я видя на бала. Хубава е като дявол наистина. Голямо щастие бе за него случая, който го извика ненадейно оттука. Защото увлечението му бе достигнало дотам, щото един прекрасен ден пленникът трябваше да грабне пленителката и да я понесе по белни свят, додето офукат голямото наследство, което получва. Забравих да ти кажа, че тая особа не е мома, а женена, има мъж и детенце! Главното е, че и тя лудува за него, и там бе опасността. Il m’a fait ses confideces, non sans des soupires formidables!