Железницата следваше да гърми из нощния мрак. Къде полунощ жарът на разговорите отслабна, едни от студентите задрямаха, други се умълчаха, унасяни от еднообразното гърмене на колелетата, люлени от тръскането на колата. Шведът пак задряма. По едно време един от студентите извади стъкло с вино и наля по чаша на ония, които бяха будни. — Да се освежим, господа! — Пиха дамите най-напред. Рускинята забележи на черпача да покани пак шведа, съседа й, който бе погледнал, па пак склопил очи.
— Как ще го будя? Той спи — каза студентът.
— Не, буден е още — каза тя.
— Бутнете господство му да му налея една чаша! — каза той на курсистката.
Шведът мижишком направи знак с ръка, че не желае да пие.
Значи, той разбра!
Всички се изгледаха.
Па закискаха глухо.
Като чу кискането, шведът усети, че се издаде самичък несъзнателно, и една силна червенина покри лицето му. Но той остана вече заспал. На първата станция, дето спря влака, той излезе и вече не се върна. Студентите се запитаха за него, защото куфарът му оставаше на полицата. Но един им каза, че го видял, че влязъл в съседния вагон. Те си останаха тъй пред загадката, без да могат да разберат защо пазеше тая тайнственост непознатият българин.
Скоро подир това обаче сънят налегна всичките. Стремски стана да земе шала от полицата, за да завие Невянка, задрямала седешком в ъгъла си, и видя, че студентите и студентките спяха. Двоица спяха облегнати на преградата, останалите — включително и девиците — бяха сложили едно до друго, концентрически, главите си на една голяма пухова възглавница, подържана от коленете им, между двете седалища.
И влакът фърчеше из тъмните французки полета — към Париж.
VI. Париж
Стремски беше слезнал в един хотел на „десния бряг“, който му беше препоръчан от Енчева още в Женева. Първите дни прекараха в непрестанни лутанета из Париж. Всичко ги учудваше там — него и Невянка: булевардите, забръмчели от кипящия живот, в които биеше най-силно пулса на французката столица; Сена, Елисейските поля, друм-градина, едничка в света, прозряна в някоя перспектива на Хилядо и една нощ; великолепния Мегдан на Съгласието с обелиска му — гранитна история на фараоновските векове; триумфалната Звездна арка, колосално творение на длетото, горделив паметник на френската военна слава.
На четвъртия ден ги намери Шопов, някогашния другар Найденов в канцеларията на русенския губернатор. Той следваше медицината на правителствена стипендия и тая година свършваше. Жив, пъргав, хоратлив, какъвто си беше, и пак със своите необуздани ръкомахания, той любезно се тури на разположението им, водеше ги, дружеше ги, обясняваше им, запознаваше ги с всички любопитности на Париж, с живота му, нравите му, характерностите му. Той ги запозна и с неколцина свои другари по медицината, и с Латинската махала: води ги да обядват в локантата на Rue des Ecoles, посещавана от студентите на Балкански полуостров, дето намериха кисело зеле и пиперки, дори сливовица, и всички язици на Източна Европа. Шопов заведе една вечер Стремски — Невянка беше уморена и си легна рано — в прочутото кафене на веселата френска студентческа младеж: Cafè d’Harcourt на булевард Saint Michel, дето възпетите от Мюржа игриви пеперуди-гризетки фърлят своята лудешка поезия и сребристи смехове в обществото на младите луди-глави, натъпкани с уроци, с революционни пари и с любов — елементите на атмосферата от Латинската махала.
Шопов ги води и в читалището на българските студенти — бедна, гола стаичка, наета за шейсет франка, с една оскудна библиотечка и няколко стари български вестници на масата. Вееше тъга някаква в това неприветливо кътче. Сега не намериха никого там. Студентите през тоя месец бяха се пръснали от Париж — повечето. Стремски попита Шопов какви други интереси освен уроците занимават умовете им и стават предмет на разискване тука.
— Откровено да ви кажа, аз рядко дохождам тука, твърде рядко; с българите малко се виждам; лично мене други интереси не ме занимават освен моята специалност. И наистина мога ли да се разсявам, както правят други? Имам другари, които тука живеят, а умът им е в България. Току чакат вестниците… Политика! Мрат за политика… Застрастяват се, препират се, сякаш България тям е поверила да й решат съдбата… Други пък списанията поглъщат. Литературата ги увлича — даже пишат литература… Вълнуват се от предмети, чужди на тяхната задача и които се не отнасят до тях…