За голямо изненадване на Стремски и Невянка беше съдено и тука да се повтори, с малко разлика, току-що описаната в магазин Лувр сцена. Стопанинът, свободен още от залиси, приближи, поздрави ги и попита, понеже са руси, дали познават руския конт Брадлова. На положителния им отговор, стопанинът пофали конта и прибави:
— О, господине драги, една година наред почти се у мене обядваше. Най-прелестен гост беше… И точен — чудо! Но той изгуби това превъзходно и драгоценно правило. Има един дребен дълг — от четирестотин и осемдесет франка… Една мизерия, разбирате, която той остави да увехтее със седем месеца… Съобщи ли ви случайно адреса си конта? Не сте узнали? Извинете… Как намирате сомонът? Да, прекрасен? Нашата кухня е французка, господине, което ще рече: чисто, вкусно, апетитно. Salut, madame et monsieur.
И гостилничарят се поклони и отиде.
— Каква е тая работа, Невенке — попита Стремски. — Нашият конт Брадлов е завлякъл Парижът!
Но Невянка не допусна лошо предположение за годеника на милата госпожица Дебройе. Подир размишление и двамата си обясниха тая нередовност Брадлова от временни парични стеснения, последвали след някои безмерни харчосвания на влюбения и неопитен студент. Ако не се е явил на кредиторите си, то е било от свеняване, а не от забравяне дълговете си. Те намериха още двайсет довода, за да извинят симпатичния млад руски аристократ и скорошен познайник.
X. У доктор Фобела
Невянка се събуди сутринта болна. Снощи бяха ходили във французката опера и в един антракт Невянка неблагоразумно беше излязла през фойето на каменния балкон, за да се прохлади и порадва на вълшебния нощен вид на центра на Париж. Там беше настинала и я фанало гърлото. Едно сериозно гърлоболие. Тя с голяма мъка можа да преглътне утренното си млечно кафе. Това обстоятелство обезпокои Стремски, то можеше да ги накара и да отложат тръгването си днес. Той се погрижи веднага да покаже Невянка на някой добър доктор-ларингист.
С тая цел Найден се качи на кола и отиде при Шопова, за да се допита. Студентът му препоръчи доктор Фобела, който приима от един часът до два и половина подир обед.
— Фобел е мой професор във факултета. Той е европейска знаменитост. У него има голям наплив. Аз ще ви напиша картичка до него, която ще предадете на лакея му. Той ще ви приеме добре, приказлив е, любезен и горещ монархист… По четири часът ще дойде при вас.
Доктор Фобел имаше собствен дом, son hotel, на улица Rocher. Когато натиснаха копчето на електрическия звънец, вратата се отвори и на горното стъпало на стълбата ги дочака лакей във фрак и с бели ръкавици. Той ги въведе в широка стая, богато мобелирана. По канапетата седяха вече около двайсетина гости, мъже и жени. Стремски и Невянка седнаха на последнето свободно място, което остаяше близо до вратата. Чакането беше дълго и тягостно в тая разкошна стая, пълна със страждущи човеци със сериозни лица и мълчащи всички. Някои бяха зели от масата книга или илюстровано списание, за да се залишат. Час по час влизаха нови болни. Невянка търпеливо чакаше със Стремски своя ред. Едно тежко чувство налягаше душата й. Сегиз-тогиз вратата на докторовия кабинет се отваряше и нов болен влазяше там, подир изпратения, из отвъдна врата прежен болен. Тя и той изглеждаха по неволя във всичките й подробности стаята. Това беше една аристократическа приемна с тежка луксозност. Орехови мобили, белгийски ковьори, кадифени кресла, люстър от потона, разкошно изработен комод, вътре със севърски фарфор; японски вази, антични камфори, статуи бронзови — поставени пред големи огледала. Големи маслени картини. Под тях — по-малки кръжила, съдържащи фотографии или автографи с подписи. Това бяха подарки и изявления на благодарност от излекувани болни. В близкото кръжило Стремски прочете от мястото си, под един автограф, написано с голям почерк името: Comte de Paris. Очевидно и другите автографи принадлежаха на високи личности. Малко креслива реклама на доктора, която зачудва другоземеца, който не е запознат със славолюбивия и суетен характер, сроден с природата на френеца — от вратаря до гения. После Стремски научи, че подобни благодарствени изявления висят в приемните и на другите доктори.
Душата на двамата българи фана много да се стяга. Те се умориха от чакане, а пред тях имаше още десетина души. Часът беше вече два и половина. Вратата на кабинета се отвори пак и там се показа един стар господин, с бяла коса и с бели бакембарди. Той направи знак с ръка на болния, който се изпречи пред него, да чака, изгледа присъствующите и извика: