И Шопов се кискаше неудържимо…
…………………………………………………
След малко и троицата потеглиха за гарата.
Част седма
I. Една гръмлива утрина
На изток се сипваше зората.
Разкошната южна нощ се привършваше.
Широкото Пловдивско поле още дремеше.
Трите могили на южнобългарската столица се дигаха мълчаливи и черни, с тъмните облаци на сградите по върховете си, които правеха линията им начупена и щърба във фона на развиделелия кръгозор.
Небето, което губеше бледите си звезди, беше чисто, свободно, безцветно и обещаваше един хубав ден.
Талигата на Филеас Фога пъплеше бавно из тихото поле. Двата коня, драгливи ожулени кранти, пристъпаха лениво, като пръхаха утрешния свеж въздух. Талигарят, за да не заспи, запушваше често цигара, закачил юздите на конете за една кука и оставил ги на своя воля дремливо да пристъпят с бързината на една костенурка. Тоя скоро начин на каране, с който шейсетте километра от Бяла черква до Пловдив той зимаше за три дена, беше направил знаменита талигата на бай Пея Орлякът, а той сам беше прославен по цяла Стремска долина с прозвището: „Филеас Фог“, прочутия Жул Вернов пътешественик, който бе обиколил земното кълбо в осемдесет дни и чиято история цяла Южна България беше прочела с възхищение16. Глумливите белочерковци кръстиха прочее с името на прочутия английски бързоходец и своя единствен талигар, бай Пея Орлякът.
Пътниците, които влачеше тая скърцлива и друслива жълва към Пловдив, бяха трима души, и те бяха наши познайници: Хаджи Евтим, хаджи Смион и Анастас Хамамджиолу. Хамамджиолу отиваше на Пловдив по работа — той имаше съдба там; — хаджи Смион беше повикан за венчавката на сина си с една пловдивска мома; хаджи Евтим — отиваше да види Найдена и снаха си, които вчера трябваше да бъдат пристигнали от странство, както смяташе от едно тяхно писмо из Виена. Троицата старци бяха тръгнали заедно, и с Филеас Фоговата единствена талига, като се бяха въоръжили с героическо търпение, необходимо при това пътешествие.
И тримата, загърнати добре с палтата си от утренната свежест, мълчаха или дремеха. Сегиз-тогиз някой се обаждаше и кажеше нещо, па пак се въдворяваше тишината в колата.
Приближаваха към Кършияка, северното предградие на Пловдив. Шосето пред тях отиваше право между два реда върби. Ненадейно изгърмяха няколко пушки през тях, зад върбаците. Пътниците се сепнаха и погледнаха из талигата.
— Какво става тая заран? Какви са тия гърмежи? Сега гърмеж, а преди час и половина пак чухме гърмежи, гаче хилядо пушки пукнаха. Тая нощ сякаш че се намираме близо до битка! — каза хаджи Евтим, провирайки си главата навън, за да види нещо.
— Тия пушки гръмнаха откъм Марица, а първите изгърмяха отдясно, от полето — каза Филеас Фог.
— Кога идем в града, ще разберем — каза Хамамджиолу.
— Не е чиста работата — допълни Филеас Фог обезпокоен.
— Аз ви думах и напред, че са разбойници, ама вие не вярвахте… Аз, когато един път в Молдовата…
— Какви разбойници дрънкаш, хаджи? — пресече го другарят му. — Първите гърменета бяха от цяла войска, а не от няколко души. Ехтеше кърът.
Кършияка наближаваше. Черните покриви на къщите й се различаваха ясно от гъстите върби, с които досега се смесиха в тъмен куп. Ненадейно талигарят обърна вниманието на пътниците към едно странно зрелище. Из полето отдясно зачерни се голямо множество хора, които идеха насам. Това множество вървеше из конарския път на една дълга линия. Отпред един куп конници образуваше главата на колоната, на която края се губеше в дрезгавината зад дърветата. Туптенето на конете, шумът на стъпките, звънът на оръжията се чуваха ясно, но гласове рядко изскокваха. Това мълчаливо шествие се движеше и напредваше към шосето, очевидно, то отиваше към града.
Пътниците казаха на Филеас Фога да спре. Зеха да се съвещават.
— Това е войска, виж им байрякът — каза хаджи Евтим.
— Каква войска ще бъде? Те са селяни!
Скоро множеството излезе на шосето, което почерня. Отиваха за града.
— Е, сега назад или напред? — рече Хамамджиолу. Подир кратко съвещание решиха да вървят на известно разстояние зад множеството и да се спрат на първия хан на Кършияка.
Талигата тръгна. Вървяха тъй около десет минути.
— А бе тия хора се запряха — каза хаджи Евтим.
16
Романът: