Наистина, колоната, като стигна до самата Кършияка, спря се на шосето и по-голямата част се отмести надясно и изпълни полянката, която заграждат на полукръг върби. Други тълпи се зададоха из конарския път.
Ново недоумение на пътниците. Спряха пак. Едвам размениха няколко думи, неколцина души дойдоха към тях. Като ги приближиха, пътниците видяха селяните в пълно въоръжение: с пушки на рамена, с нанизи патрони около кръста, с револвери в кобури, окачени на поясите.
— Накъде пътувате, баювци? — попита единият, като надника в колата.
Обадиха му.
— Слезте. Един наш човек има болен, да го турим в каруцата.
— Няма да ходите в града — каза друг.
Пътниците разбраха, че всяко съпротивление на тия обръжени хора ще е безполезно, и слязоха от колата.
— Елате при нас, заедно ще влезем в Пловдив-казаха селените и подкараха троицата пътници напред към дружината. Шосето и поляната бяха почернели от купове хора прави и от петдесетина конника. Имаше там около четире или петстотин души селяни — се въоръжени. На един кон седеше с някакво перо на шапката една мома, препасана със сабя, и тя държеше знамето. Пленниците бидоха турени между две върби под надзора на двама селяни. Те разбраха, че не искат да ги пуснат, преди да влезе дружината в града, без да си обяснят добре причината на тая предпазителна мярка. Те обаче се поуспокоиха за себе си и за своята лична безопасност. Хаджи Евтим попита вардачите си какво се е набрал тоя свят тука и каква му е целта.
— А бе, господине, нема не видите? — отговори единият селенин надменно.
— Видим, но не знаем.
— Почакайте, ще се научите.
Зададоха се няколко души още. Запитаха ги откъде идат.
— От Бяла черква — отговориха.
— Какво ще чините в Пловдив?
— Сватбари сме, ако питаш — каза хаджи Смион, с цел да успокои войнствените селяни върху миролюбивия характер на тяхното пътешествие.
— А, сватбари сте? И ние сме сватбари! Тая утрина ще венчеем една мома и един ерген — викат го Александър — каза един от тях, па отминаха.
— Хай да е честито! — усмихна се щастливо хаджи Смион, па бутна хаджи Евтима:
— Как не ни дойде одеве на ума, че е сватба? Тукашните селени тъй правят сватбите, с пушканета и с байряци. Само напразно се уплашихме.
— Каква те е сватба намерила, хаджи — забележи му Анастас Хамамджиолу — не чуваш ли какво приказват? Дошли са Кръстевича да свалят!
— Слушайте, слушайте какво викат! — пошушна им хаджи Евтим, като им направи знак.
В същия миг се чуха викове:
— Да живее съединението.
— Да живее княз Александър!
— Долу пашата!
— Това е революция — каза хаджи Евтим със сериозен вид. — А ние се хванахме тука. Ето защо ни запряха, да не би да обадим…
— Тия са чапкънски работи — пришушна Анастас Хамамджиолу намръщено и гневно.
— Истина бе, революция! Нема тия простаци ще направят революция?… Аз, когато княз Куза сваляха… — но хаджи Смион млъкна благоразумно, защото селяните можаха да го чуят.
Зададе се насам друг куп селяни.
Един исполин с тежка берданка, преметната през рамо, с лев на калпака и сподирен от две момченца, също с левове на калпаците, попита с гръмлив глас Анастаса Хамамджиолу:
— Ваша милост сте вънкашни?
— Да, пътници сме, господине.
Обадиха и нему къде пътуват.
— Българи ли сте? — попита исполинът.
— Българи сме.
— Искате ли съединението?
— Кой го не желае, приятелю? — отговори хаджи Евтим.
— Аз искам съединението още откога! — обади се живо хаджи Смион.
— Щом е тъй, вие сте наши братя. Ще вървите с нас заедно… да поуплашим пашата… майка му стара!… Няма ли за тия християни по една пушка, бе? — обърна се исполинът към другите.
Изглеждаше, че той е един от главатарите.
После отминаха.
— Ще ни карат да се бием! — каза в ужас хаджи Смион.
— Каквото ни свирят, това ще играем — продума хаджи Евтим.
— Аз не съм против Кръстевича!… Познаваме се с него… — притури хаджи Смион.
— Кой те пита за кого си и с кого не си? Паднахме в ръцете на тия хаймани… Тоя ден кръв ще падне!… — измърмора мрачно Хамамджиолу.
— Не се бойте. Аз, когато Куза сваляха…
Но хаджи Смион млъкна, побледнял.
II. Продължение
Между това хаджи Евтим беше захванал разговор с един по-приказлив селянин и както от него, тъй и от разговорите на другите, той узна, че революционерите бяха селяни от Голямо Конаре и няколко други съседни села. В числото им влазяха всичките запасни, които имаха пушките си. Те потеглили от Голямо Конаре по полунощ и дълго време чакали при село Царацово известие от Пловдив, че конакът е нападнат от войската, с която били в споразумение. Там дали един залп на въздуха против двайсетина кавалеристи, които се задали насреща им, и веднага побягнали назад към Пловдив… Но известието, което очаквали, не идело и те се безпокоели силно и се обезкуражили. Боели се, че може да осъмнат в това очакване и смелия план да не сполучи. Най-после чули залп от отсрещния бряг на Марица — уречения сигнал за тръгването на войската към конака, и веднага потеглили за Пловдив. Тука, при входа на града, пак се бяха спрели, да се наредят във войнишки строй, получили ново допълнително известие, че конакът е зет и пътят затам е свободен. Хаджи Евтим, изтръпнал и развълнуван, съединист до мозъка на костите, приимаше силно участие в успеха за народното дело и делеше общото безпокойствие. „Тъй и тъй са го затъкали, барем да го дотъчат. Съединение инък как ще стане?“ — мислеше той.