Исполинът с двете момченца в това време се завърна с една берданка още в ръка. Той се обърна към хаджи Смиона и Анастаса Хамамджиолу:
— Дирих, побратими, ама само една излишна пушка намерих. Прощавайте… На я на тебе, господине, че ти ми се видиш по юнак.
И с тия думи той я връчи на хаджи Смиона. Хаджият зе пушката мълчишката.
— Тъй не я дръж надолу, ами на рамото, господине! — И той му я намести на рамото.
Хаджият избъбла боязливо, че той не знае от тия работи.
— Ще се учим… майка му стара… Кой се е родил научен… Така с пушки и с битки, и с кръв се освобождава Румелия… Нали искаме съединение?
— Искаме — отговори хаджи Смион.
— Е, какво искаме — да се помъчим да го придобием. Зер, сухо дупе риба не яде… Гурко! Я извикай пред тоя чичо, ама яката викай да те чуе пашата чак! — обърна се исполинът към едно от децата.
Момчето извика:
— Да живее съединението на Южна България със Северна България! Да живее княз Александър!
— Ура! — отзова се Скобелев.
— Тъй, майка ви… — издума одобрително Иван Боримечката, като ги подбра, и отиде навътре в тълпата.
Хаджи Смион, смаян от войствената роля, която му се наложи, мислеше как да се отърве от Боримечковия дар, който му примазваше рамото. Той се обърна към Анастаса.
— Хамамджиолу, аз те знам, че обичаш оръжия. Отстъпвам ти пушката.
— На тебе направиха чест, дръж си я!
— Аз не те моля, но като на приятел…
— Благодаря — отговори Хамамвджиолу.
— Тогава и не ти я давам, ще я дам на хаджият! — каза той строго. — Хаджи, заповядай! Ти у вас нямаш пушка!
Но хитрият хаджи Смион нито получи отговор от хаджи Евтим, който в тоя миг гълчеше с един селянин, твърде дрипаво облечен и лишен от оръжие.
— А бе, ти ли си бе? Да те пали палата: едвам те познах!…
— Какво чини господин Стремски, бай хаджия? — попита селянинът.
— Него го нямаше тука, беше повън. Но вчера трябва да си е дошел… А ти отдека? От Конарето ли идеш, Рангеле?
Рангел (това беше нашия познайник, някогашният горски стражарин в Черешовица) тури пръста си на устата, па пошушна:
— Не ми казвай името, бай хаджия! Аз съм тука скришом. Аз не съм от другите…
— Ами що чиниш при тях? — попита хаджи Евтим ниско.
— Аз се скрих в хората.
— Защо?
— Бегах из затвора, дето е отсам Марица.
— Кога бега?
— Преди малко избягахме четворица души и войниците ни гониха… и гръмнаха на нас шест пъти.
Хаджи Евтим си обясни сега одевешните уединени шест гърмежа. Той посъветва Рангела да се предпазва, а довечера да дойде у Стремски.
Хаджи Смион се приближи и повтори на хаджи Евтима любезното си предложение. Хаджи Евтим отказа.
— Дай я на мене, господине! — каза Рангел.
— Ах, на я на тебе, байо! Тъй те искам, да си юнак!
И хаджи Смион си отдъхна с облекчение, като се избави от тежкото желязо. Рангел стискаше с възторг пушката. Той сега с нея приличаше на всичките други въстаници и не можеше лесно да бъде познат от полицията. Пък и да го познаеше — той се надяваше на берданката…
В туй време в куповете на бунтовниците произлезе движение, разчу се глъчка. Разбра се, че офицерин конник дошъл през моста и обявил, че конакът е превзет от войската, но народ няма, та да бързат. По дадената команда един залп от няколко стотин пушки гръмна и разтресе въздуха. Веднага подир това революционерите потеглиха из улицата, предвождани от конницата и байряка, на който добре вече личеше във виделината ревящия лев, както и белите пера на шапките на някои от конниците. Раздаваха се викове: „Да живее съединението!“ Нашите троица другари, увлечени от пороя, мърдаха напред към моста, тикани от задните талази на революционерите. Те по неволя ставаха такива и отиваха да свалят господин Кръстевича!… Из много порти излазяха въоръжени човеци и се присъединяваха към тълпата с викове от възхищение или ненавист. Шествието отиваше към моста шумно, с гръмки „ура“, и гърмежите цепеха въздуха и разбуждаха Кършияка. Забиха и камбаните и дигнаха целия град. Захвана се и песнята, съчинена от някой си неизвестен Тразибул на опозицията и разпространена на последно време из целия Пловдивски окръг. Тая румелийска марсейлеза, забравена сега, се пееше на гласа на „Ремлинген герой“.