В тая минута озова се в двора един рус, висок офицерин в пълна парадна униформа на руски подполковник — „Чичагов! Чичагов! Руският аташе!“-зашъптяха около стареца.
Чичагов, запъхтян и нервен, се озърна и попита офицерите там:
— Чия е тая дружина?
— На майор Николаева.
Старецът забележи, че Чичагов бъбреше нещо живо на войниците, като че ги мъмреше.
В тая минута един майор с широко лице разсече с коня си тълпата и приближи до Чичагова.
Произлезе къс разговор между двамата.
После майорът с едно енергическо движение на ръка извика:
— Отстранете се, господин подполковник! С какво право се бъркате на нашите разпореждания? Идете си, моля ви!
Чичагов пламна, тури ръка под козирог, па излезе бързо из конака.
Някой дръпна за лакъта стареца.
Той погледна и видя хаджи Смиона.
— Де Анастаса?
— Побягна. Ама аз съм любопитен да видя… Аз, когато сваляха Куза…
Но и трети път хаджи Смион не довърши фразата си за Куза. „Да живее съединението!“, „Да живее княз Александър!“ — викаше войската по команда.
— Долу пашата! — викаха конарци.
— Долу табакерката! — викаха някои граждани.
Тоя вик се касаеше за скъпоценната табакерка, подарена от султана Кръстевичу при ланското му представяне в Цариград. По-голямата част от гражданите, неподготвена по-отрано и изненадана, оставаше по-спокойна. Тя бе занимата повече да слухти, гледа и любопитствува, отколкото да участвува и да бъде актьор на събитието. Между това, навалякът пред двамата хаджии постоянно се уголемяваше и тям ставаше трудно да следят какво ставаше пред входа на конака. Те се помъчиха и пробиха по-напред. Вратата остаяше полуотворена. Там стоеше само един млад полицейски пристав, прибледнял. Сегиз-тогиз през някой прозорец се забелязваха бледни лица. Всичките очи бяха устремени към тая врата. Очакваше се още нещо ново, необикновено: развязката. Войската следваше на пресекулки своите извиквания. Конарците бяха безпокойни. Амазонката с гола сабя на коня си гледаше гордо наоколо си, чувствующа театралния ефект на своето присъствие на една революция.
— Пашата, пашата да излезе! — викаха гласове.
— Долу Румелия!
— Господин майоре, дайте заповед да извикат Кръстевича! — чу се гласът на Догански.
— Трябва граждани да влязат вътре и да го изведат, нашата роля се свърши в конака: нека народа сега да действува и да си заяви волята — отговори офицеринът, шибна коня си и отмина.
Тълпата се притискаше и отиваше се напред — от тласъка на нови талази любопитни, които прииждаха. Тя се натискаше в тълпата на конарци край градинската ограда. Целият двор беше натъпкан. Хаджи Евтим се почувствува много утеснен и като видя вратичката на градината полуотворена, вмъкна се там, за да бъде по на свободно. Хаджи Смион пак биде разделен от него. В същия миг чуха се гласове:
— Влазят!
Разумява се, че при главния управител влазяха. Хаджият съгледа, че куп конарци в градината се наваляха на прозорците на заднята стая на конака. Той отиде също и се прилепи до единия прозорец. Утренната виделина хубаво осветляваше стаята, в която гледаше. Тя беше спалня с едно легло. Там един нисък, беловлас старец се обличаше бързо. Влязоха там двама души граждани. Хаджи Евтим разбра, че старецът е главния управител. Едно стъкло на прозореца, останало незатворено и малко отзинало, даваше възможност да се чуе разговора им, и то само в продължение на две минути, защото някой си затвори стъклото отвътре.