— Какво ми искате? — попита главния управител, чиито ръце треперяха — тоя нервозен трепет беше им обикновен.
Двамата гости се назоваха — хаджи Евтим не зачу добре имената — и единият — дълголик с остро теме, чер, сух, с глас, който заецваше, бърже отговори:
— Господин Кръстевич, народът обяви съединението си със северните братя. Румелия не съществува. Вие сте свалени и наш княз е Александър Батенбергски. Народът ни упълномощи да ви явим неговата воля. Пригответе се, вие ще оставите Пловдив още сега.
— Добре! Съединение народът желае? И аз съм българин! — отговори Кръстевич живо.
Влезе една млада и хубавица госпожа из бочната врата. По лицето й бе напечатано безпокойство и страх, очите й разплакани. Тя кълчеше ръцете си и нещо думаше на двамата граждани… Но в тоя миг стъклото се притвори и старецът не можа да следи по-нататъшния разговор. При това навалилите се конарци го изтикаха и той не можа вече и да види в стаята. Тогава излезе пак из градината и проникна в тълпата, която се вълнуваше и шумеше, разбъркана вече. Той успя да дойде по-отпреж, даже да стъпи на място височко. Чуваха се сега по-често гласове: — „Пашата да излезе!“ На множеството минутите се чинеха сега дълги, нетърпението се усилваше, в погледите светеше трескав огън, който издаваше тревогата на сърцата в тоя съдбоносен момент. Всички чувствуваха, че сега се извършва нещо страшно и извънредно и че от тая минута нова страница се отваряше в българската история, едно бъдаще, пълно с поразителна неизвестност и с нови съдбини… И народът, наелектризуван от величието на събитието, викаше: „Да живее Съединена България!“ Очите на хаджи Евтима овлажняха. Той се почувствува страшно покъртен и обзет от общото въодушевление. „Видяхме освобождението на България, сега дочакахме и съединението й“ — мина му през ума. Той се радваше като дете. Дваж си избърса очите. Бузата му само нервно се свиваше, колчем във въодушевените патриотически възклицания се обаждаше някой рядък вик: „Долу шарлатаните! Долу лъжесъединистите!“ Това вече народът не викаше, а партия. Вик на омраза и на ожесточение в тоя велик момент, ругателство безполезно, хвърлено посред едно таинство национално и трагически велико. Това му се видя низко. Това беше грозно… „Табакерката! Табакерката!“ — чуваха се и други викове. Но на стареца не беше понятно значението им. Едно особено шумене из обществото обади, че сцената се променява. Из вратата на жилището на главния управител излязоха двамата души, които одеве хаджи Евтим видя при него.
— Ще излезе! — извикаха те още от стълбата на входа.
— Колата по-скоро.
Зад множеството в дъното на двора файтонът на конака се впрягаше. Шумът от колелетата и скърцането се чуваше до хаджи Евтима. Хаджи Смион го побутваше и му шъпнеше, че същото е било, когато са свалили и Куза, но че власите са мамалигари и прочее. Хаджи Евтим го не слушаше, а беше приковал погледа си към вратата.
IV. Последният изход
Тя се отвори пак и Кръстевич излезе. Той беше в черно сетре и на главата с черна шапка с червено дъно — формения калпак на генерал-губернатора на Източна Румелия, от тая минута престала да съществува. Лицето му, природно червеникаво, беше сега прибледняло, а малките му живи очи гледаха плахо и смаяно. Той се запря неподвижен, твърде развълнуван, изложен на тия хиляди погледи, вперени в него с изражение на любопитство или на омраза и ликующе зложелателство.
Подир първите минути на разстройство той сякаш се съвзе и придоби повече спокойствие. Очевидно той не знаеше какво ще чинат с него и каква съдба го очаква. Той се въоръжи с ресигнация и чакаше тих, студен, почти безучастен. Той не можеше да победи само своя старчески трепет. Колата се бавеха. Возачът не се намираше. Отидоха да го дирят стражари — до одеве подчинени на Кръстевича, сега послушни на революцията. Мина се един дълъг четвърт час.
Кръстевич чакаше с нетърпение да се свърши това тежко положение за него. Той чуваше около себе си подигравки. На безсърдечието не беше доволно падането му: искаше и да го оскърби, и унизи… Минаха нови мъчителни минути — файтонът още не идеше. И главатарите на революцията се притесняваха от това забавяне. Те пращаха нови заповеди. Хаджи Евтим със страшно свито сърце в гърдите също негодуваше защо бавят колата. Той сега проникваше в душата на стария главен управител и чувствуваше всичката тегота и мъка, която трябваше да изпитва в това безмълвно очакване, изложен на равнодушните или жестоки погледи на толкова свят. Паднал и беззащитен, той пак пазеше за него престижа на върховна глава на една държава, до преди малко слушан, почитан, гален в ореола на властта си. Той се туряше на негово място сега. И в очите на хаджи Евтима се показаха нови сълзи — сълзи от участие към стареца.